Трябваше да се съглася с логиката на Дьо Монтегю. Едуард и Гавестън като нищо можеха да операт пешкира при един подобен развой на събитията. Дънивед си пое дълбоко дъх, за да се успокои.
— Но къде се корени всичко това? — попита той. — Спомням си, когато двамата дойдохте в розовата градина и донесохте на Ланъркост скръбната вест за смъртта на брат му. По-късно из двора плъзнаха слухове, че в пущинака са били избити неколцина тамплиери и че братът на Ланъркост е бил един от тях. Едва след тези събития започнаха убийствата — Дънивед погледна Дьо Монтегю с крайчеца на окото си.
— Разбирам накъде биете, доминиканецо — лаконично заяви Дьо Монтегю, — но ви се заклевам в Евангелието и дори в самото Свето причастие, че моите братя не са виновни за смъртта на Ланъркост, Лейгрейв и Кенингтън.
— Но кой може да е виновен тогава? — предизвикателно попита Дънивед. — Убийствата на аквилите започнаха именно след онова клане в пущинака. Мистрес Матилда, по времето, когато Ланъркост падна от камбанарията, двамата с вас бяхме в църквата. В случая с Лейгрейв кралят ни беше повикал на съвет. В Тайнмаут пък и тримата бяхме заедно с кралицата, когато…
— Има и още нещо — прекъснах го аз. — Поклонника ни каза, че Ланъркост и Лейгрейв са ходили в „Огненото гърне“ на Пигстай и доста са си пийнали. Двамата аквили изглеждали много потиснати и споменали в разговора си думите „предателство“ и „измяна“. Всичко това ме навежда на следния въпрос: възможно ли е Гавестън да е отговорен за убийствата на орлетата си? И ако да, защо му е била нужна смъртта им и как е успял да ги премахне?
Дънивед погледна към разпятието на стената, прошепна една молитва, а после се вгледа внимателно в мен.
— Нещо друго? — попита той.
Поклатих глава. Доминиканецът изпухтя, а после се надигна от стола си.
— В такъв случай, сбогом — благослови ни той и се отправи към вратата. — Ще се срещнем отново.
Рано на следващата сутрин, още преди мъглата да се е вдигнала и слънцето да се показало над хоризонта, аз посетих Изабела в покоите й. За известно време тя само стискаше ръцете ми, гледайки ме тъжно. После ме придърпа към себе си, прегърна ме и ме целуна по бузите. След това се отдръпна, но продължи да стиска ръцете ми.
— Пази се, Матилда — каза тя, а после рязко се извърна, сякаш искаше да се възпре от повече приказки.
И така, аз се поклоних и излязох от стаята.
Пътуването ни през огряната от слънцето пустош към Скарбъро премина без произшествия. Кавалкадата ни се състоеше както от каруци, така и от ездачи, сред които бяха Гавестън, двамата му аквили, тримата Бомон и техните хора. Придружаваха ни и множество носачи, коняри, каруцари и всякакви други слуги. Кралят беше изпратил с нас и Ап Ител, чиито уелски стрелци препускаха от всички страни на шествието ни като защитен кордон. Според слуховете графовете трябваше да са наблизо, но ние така и не срещнахме вражески войски. През нощта отседнахме в някаква кръчма край стария римски път, който свързваше Йорк с Лондон, а на следващата сутрин вече усетихме морския бриз. Скарбъро беше малко пристанищно градче, чието заливче служеше за подслон на множество рибари и пирати, а по време на буря — и на големи търговски кораби, превозващи вълна. Градчето се беше сгушило зад един хълм, гледащ към морето. От другата страна на възвишението се простираха именията на местните богаташи, а на билото му беше кацнал замъкът. Крепостта доста приличаше на Тайнмаут, но за щастие изглеждаше много по-приветлива. Тук, както ни увериха, щяхме да бъдем в безопасност. Ако ни нападнеха откъм сушата, корабите, чакащи в пристанището, веднага щяха да ни откарат далеч от опасността. Освен това брегът тук не беше така скалист, както в Тайнмаут, а и лятото вече беше дошло, така че сцената, която се разкри пред очите ни, беше много приятна.
Кастеланът, грубоват йоркширец на име Саймън Уорд, който се беше сражавал във войните, водени от стария крал, беше изпълнил дадените му инструкции стриктно и старателно беше подготвил замъка за обсада, снабдявайки го с провизии и оръжие. Той ни чакаше във вътрешния двор, а когато се появихме, коленичи и целуна пръстена на Гавестън. След това нареди на слугите си да ни настанят по стаите. Вътрешността на замъка Скарбъро беше доста хаотично застроена — от главната му стражева кула се влизаше в един голям вътрешен двор, който от своя страна водеше към още и още дворове и дворчета. В сърцето на крепостта се извисяваше главната кула, или Куийнс Тауър, а под нея беше разположен така нареченият Мосдейл Хол — двуетажна постройка от дърво и хоросан със спални помещения на горния етаж и голяма трапезария на долния. Скарбъро представляваше истински лабиринт от тесни криволичещи улички, високи сиви стени, открити дворчета и най-различни по размер и предназначение постройки и помещения. Навсякъде се забелязваха стръмни стъпала, които водеха или нагоре към укрепените врати на кулите, или надолу към потъналите в мрак подземия. Аз и Дьо Монтегю отседнахме в Куийнс Тауър, Гавестън се разположи в Мосдейл Хол, а двамата му аквили, Мидълтън и Рослин, се настаниха близо до нас. Дьо Монтегю ми се стори доста неспокоен. Попитах го какво има и след като багажът ни беше разтоварен, той ме отведе в градината, близо до параклиса на Света Богородица, и ми описа недостатъците на Скарбъро.
Читать дальше