Пол Дохърти - Притъмняващото небе

Обичах да седя в градината или да се навъртам в параклиса — мястото беше тихо и непретенциозно и ми действаше невероятно отпускащо. За съжаление, покоят му скоро щеше да бъде нарушен от жестоко убийство. През останалото време също не скучаех — макар да бях оставила повечето от медицинските си материали и пособия при кралицата и да нямах възможност да се занимавам със забъркването на лекове, аз скоро си намерих дружка в лицето на знахарката на замъка — дребна старица, която имаше навика да си говори сама, но освен това знаеше безброй начини за лечение на отворени рани, стомашни неразположения или хрема. Щом успях да я убедя, че може да ми се довери, тя незабавно се отпусна и от този ден нататък не спря да бъбри, като най-словоохотлива беше по отношение на собствените си лекове. Вярно, че жените като нея често стават обект на подигравки, но тази старица беше изключително веща лечителка. Познанията й за гъбите например бяха направо необятни, макар че тя лично ги смяташе за особено опасни и така и не беше вкусвала гъба. Освен медицински теми двете със знахарката често обсъждахме и клюките, които се носеха из замъка. Тъкмо от нея научих, че кастеланът не вярвал Скарбъро да устои на многочислена армия и че войниците му открито негодували, задето им се налагало да защитават гасконското парвеню.

Не помня името на старицата — дано Бог ми прости за това — но от нея научих страшно много неща за местните лековити растения и за различните заклинания, използвани при прилагането им. Отначало се чудех дали не е вещица, но после тя разсея съмненията ми. Един ден сбръчканото й лице се разтегли в усмивка, тя ме сграбчи за ръката и ме придърпа към себе си.

— Гледам в очите ви, мистрес, и в тях виждам душата ви. И двете знаем, че магиите не могат да излекуват никоя болест. Една молитва към добрия Господ или пък към благословената Му Майка би била много по-ефикасна — тя ми намигна, — но нашите пациенти не знаят това. Те си мислят, че заклинанията действат и това, разбира се, повдига духа им. Не може да не сте забелязали, че след това лечението им протича много по-гладко и те оздравяват много по-бързо.

Ясно си спомням как се разсмях при тези думи. Друг път знахарката направи една много странна забележка, която ме накара да се замисля. Тогава обаче беше неин ред да задава въпроси. И така, една сутрин аз си порязах ръката и отидох при нея, за да си взема малко изсушен мъх, смесен с пресечено мляко — чудесен лек срещу загнояване. Старицата с удоволствие прие да ми услужи. Двете седнахме в ъгълчето на масата и аз запретнах ръкава си. Знахарката внимателно проми раната, а после нанесе отгоре й малко от лековитата смес, служейки си с плоската страна на един нож, който беше дезинфекцирала на пламъка на една свещ. Щом приключи, аз й благодарих и предложих да й платя. Тогава старицата сграбчи пръстите ми и се взря в мен.

— Мистрес — прошепна ми тя, — вярно е, че нашето изкуство е забулено в мистерии, но в това отношение то изобщо не може да се мери с човешката природа. Кажете ми, защо негово величество кралят, при цялата си мъдрост, изпрати лорд Гавестън тук?

— Замъкът е укрепен и освен това разполага с пристанище — отговорих й аз. — Ако стените му случайно бъдат превзети, лорд Гавестън винаги би могъл да се качи на някой кораб и да отплава за чужбина.

Старицата наведе глава, засмя се тихичко на себе си, а после отново ме погледна.

— Но откъде кралят и фаворитът му биха могли да знаят това?

— Не си играйте с мен, мистрес — помолих я аз. — Говорете направо.

— Живея в замъка от седемдесет лета, мистрес, и мога да ви уверя, че кралят и лорд Гавестън никога не са идвали тук. Та, питам се, защо му е на негово величество да изпраща фаворита си на място, което не познава? Често ходя до града и трябва да ви кажа, че слуховете се роят като мухи над купчина тор. Хората говорят, че великите графове са наблизо — старицата посочи към прозореца, — а колкото до корабите… — тя се разсмя. — Пристанището, мистрес, е пълно с пирати от Англия, Фландрия, Ено и Франция. Те най-вероятно изобщо няма да пуснат спасителния кораб да влезе в залива, а дори да го сторят, един Бог знае дали ще му разрешат да излезе.

Лечителката имаше право — този въпрос тормозеше и мен. Защо кралят ни беше изпратил в замъка Скарбъро? Дьо Монтегю и Анри Бомон също бяха озадачени.

— Да не би негово величество да иска лорд Гавестън да попадне в ръцете на графовете? — намигна ми старицата, а после прехапа устни. — Един Бог знае, мистрес, но така или иначе, аз вече казах твърде много. А колкото до раната ви…