Пол Дохърти - Притъмняващото небе

Рослин вдигна рамене. В този момент по покритата с чакъл пътека бавно се зададе мургавият Ап Ител, задъвкал залък хляб. С него бяха и неколцина от стрелците му. Помолих го за съдействие и той веднага изпрати шестима от хората си до склада за дърва с нареждането да донесат някоя талпа, която да използват като таран. Не след дълго младежите се върнаха с едно огромно парче дърво и заблъскаха с него по ключалката вляво. Щом вратата поддаде, те преместиха усилията си към кожените панти вдясно. Шумът от ударите привлече още зяпачи. Накрая кожените панти се скъсаха, вратата полетя назад, а бравата се разпадна. Вътре ни очакваше кошмарна сцена. Красивият параклис с неговата изящна сребърна дарохранителница, обагрена от червеникавите отблясъци на олтарния светилник, се беше превърнал в обиталище на смъртта. На една от таванските греди беше завързано дебело въже, от което висеше тялото на Николас Мидълтън. Значките по жакета му проблясваха на мъждивата светлина. Импровизираният ешафод, състоящ се от помощната стълба, използвана в олтара, подпряна на таванските греди, изглеждаше също толкова зловещо, колкото и всяка крайпътна бесилка. Обутите в ботуши стъпала на орлето сочеха към пода, краката му, пристегнати в зелени панталони, бяха леко раздалечени един от друг, ръцете му се поклащаха безжизнено покрай тялото, а вратът му беше извит като на кокошка. Един поглед върху моравото му лице, изцъклените му очи и изхвръкналия от устата му език, ми беше достатъчен, за да се уверя, че е мъртъв.

Помолих присъстващите да не пипат трупа, след което се огледах наоколо, стараейки се да запаметя всеки детайл. Стълбата беше опряна в таванските греди. Ключът от входната врата на параклиса лежеше захвърлен на пода. Вратата на ризницата зееше полуотворена. Молитвеният стол беше леко отместен. Влязох в ризницата, но там нямаше нищо — само прах и тишина. Вратата към градината все още беше здраво залостена с ръждясалите си резета. Върнах се в олтара и огледах зловещата сцена. Хората на Ап Ител бяха застанали при разбитата входна врата и се опитваха да попречат на зяпачите да влязат в църквата. По моя молба трупът беше свален от въжето и положен върху каменните плочи на пода. Рослин се изправи над него; лицето му беше призрачно бледо. Орлето трепереше, отваряше и затваряше уста, а очите му примигваха. Огледах го внимателно. Възможно ли беше той да е убиецът? От една страна, той знаеше, че Мидълтън е идвал тук, но от друга, изглеждаше така ужасен и съкрушен… Поредното мистериозно убийство явно съвсем беше сломило бойния му дух.

Откъм входната врата се дочу врява и аз се обърнах. В параклиса влезе Гавестън, придружен от управителя на замъка. Фаворитът зърна трупа, изстена и сведе поглед към земята. След като се посъвзе, вдигна глава, но на лицето му беше изписана дълбока скръб. Огледах го внимателно, за да разбера дали не се преструва. Гасконецът доста се беше променил — тъмната му коса се беше прошарила, по красивото му лице се бяха появили бръчки, бузите му бяха хлътнали, а погледът в очите му беше направо безумен.

— Как? — дрезгаво попита той. — Как?

— Един Бог знае — прошепна Дънивед.

— Ти! — изкрещя Гавестън, посочвайки ме с пръст. — Ти трябваше да откриеш защо се случва всичко това…

Изражението на фаворита беше измъчено. Замислих се дали да не го разпитам, но после се отказах. Каква полза би имало? Той и без това щеше да ме излъже. Гавестън не беше от хората, които биха разкрили душата си пред някого.

— Е? — изкрещя той.

— Милорд — сопнах му се аз, — как бих могла да открия нещо, при положение че се щураме из кралството като някакви разбойници?

Гавестън вдигна юмрук. Ръката на Дьо Монтегю моментално се стрелна към камата. В този момент Ап Ител дотича и прошепна нещо в ухото на фаворита. Гасконецът го изслуша разсеяно, а после се завъртя на токовете на ботушите си и излезе от църквата. Аз стиснах зъби и се съсредоточих върху трупа. Дънивед взе ключа от пода и тръгна да обикаля наоколо, шляпайки със сандалите си по каменните плочи.

— Няма тайни входове, нито тайни проходи — извика той, поклащайки глава, а после се върна и помоли Дьо Монтегю да каже една заупокойна молитва за мъртвия.

Любимият ми се съгласи, коленичи от едната страна на тялото на Мидълтън и зашепна в ухото му опрощение за греховете му. През това време аз изследвах тялото — пръстите му, дланите, главата… Не открих никакви следи от насилие; никакъв знак, че орлето е било убито. После се огледах наоколо. Дънивед се беше приближил до входната врата и изпробваше дали ключа, който беше намерил на пода, ще влезе в разбитата ключалка.