Пол Дохърти - Притъмняващото небе

— Да, но за разлика от останалите аквили Мидълтън не беше хвърлен от някоя бойница или кула.

— Така е, но той също е паднал отвисоко — възразих аз. — Убиецът му го е блъснал от стълбата в олтара с примка на шията. Не забравяйте, че Мидълтън и Рослин са избягвали високите места.

— Значи смятате, че е бил нападнат от коварен убиец? — попита Дънивед.

— Разбира се — отговорих. — Планът му е бил да потопи замъка в отчаяние и да покаже на лорд Гавестън, че не може да се скрие от смъртта. Въпреки молитвите си Мидълтън увисна на въжето и трупът му послужи като предупреждение към господаря му.

— Но защо Мидълтън? — прекъсна ме Дьо Монтегю. — Убиецът явно наистина е много коварен…

— Какво имаш предвид? — попитах.

— Това, че убиецът никога не напада самия Гавестън — сниши глас Дьо Монтегю. — Избива аквилите един по един, но господарят им все още е невредим. Защо го прави?

— За да създаде смут — отвърнах аз, припомняйки си думите на Изабела за тактиката на убийците, които винаги премахвали първо пазачите. — Може би неговото време още не е дошло.

— А не може ли убиецът да е самият Гавестън? — прошепна Дънивед.

— Но защо му е да убива собствените си стражи?

— Един Бог знае! — суровото лице на доминиканеца се разтегли в усмивка; въпреки усилията си, той не можеше да прикрие неприязънта, която изпитваше към кралския фаворит.

— Да, убиецът действително е много ловък и коварен — заявих. — Това, което казах на Гавестън, е вярно — той може и да се мести, но смъртта го следва по петите. Освен че не му помагат, тези „разходки“ ни пречат и да разберем какво става. Тук също не открихме нищо друго, освен че Мидълтън се е страхувал от внезапна смърт, каквато, за съжаление, го застигна…

Нямаше какво повече да се добави. И така, тримата излязохме от стаята на мъртвото орле и всеки тръгна по пътя си. Въпросът на Дьо Монтегю не ми даваше мира. Защо наистина убиецът не закачаше Гавестън? Възможно ли беше самият той да избива аквилите си? Но защо? Върнах се в параклиса и минах през разбитата врата. Разгледах още веднъж ключа, а после прекосих нефа и отидох в ризницата, но не открих нищо ново. След това излязох от църквата, качих се на стените на замъка и се загледах в далечината с копнеж. Маранята замъгляваше хоризонта и очертанията на малкото градче отдолу. Лекият бриз охлади потта по лицето ми. Из дворовете на замъка свиреха тромпети, крещяха войници… Аз се облегнах на назъбената стена и се запитах как ли ще свърши всичко това. Скарбъро несъмнено беше капан. Щяхме ли да успеем да се измъкнем от него?

По-късно същия ден Гавестън събра съвета си. Присъствахме аз, Дънивед, Рослин и тримата Бомон. Последните се появиха в пълния си блясък и не спряха да задават въпроси за смъртта на Мидълтън и за това кога пристигал кралят. Колкото повече ги наблюдавах, толкова по-ясно ми ставаше на какво се дължи подкрепата, която оказваха на Гавестън. Не си мислете, че бяха изневерили на природата си. О, не, Бомон си оставаха същите алчни същества, жадни за злато и облаги. Ако Гавестън оцелееше, той щеше да им бъде задължен, а ако ли не — кралят щеше да запомни храбрата им постъпка и те щяха да заемат мястото на фаворита в двора, а може би дори в сърцето на Едуард. Освен всичко друго позицията, която бяха заели, им даваше възможност да са винаги осведомени за делата на краля и да държат под око владенията си в Шотландия. Така или иначе, Бомон вече бяха усетили накъде духа вятърът и бяха решили, че трябва да се оттеглят от сцената — поне за известно време. В един момент Анри не можа да се сдържи и ядно попита защо семейството му трябва да се крие в замъка и какви войски ще доведе кралят. Избухването му обаче не направи кой знае какво впечатление на Гавестън. Фаворитът здравата си беше пийнал и просто продължи да ръкомаха и да дърдори, как кралят бил събрал многобройна войска и се носел към Скарбъро с пълна сила. После се зае да оплаква Мидълтън и останалите си погубени аквили. Подвикна ми няколко въпроса, след което стана и се приближи до Рослин. Потупа вярното си орле по рамото и му обеща, че пред стаята му непрекъснато ще дежури някой от стрелците на Ап Ител. И ето че в онази прашна стая със сводести прозорци и ронещи се стени, украсени с очукани щитове, небето притъмня още повече. Гавестън се върна в стола си, бръщолевейки нещо за отминалата слава на възлюбените си аквили, а после ни махна с ръка и ни отпрати.

По-късно през деня в замъка пристигнаха новини. Кралските куриери, които преминаха в галоп през стражевата кула, бяха целите покрити с прах и пот и едва се смъкнаха от седлата. Изчакахме ги да се съвземат, а после ги разпитахме подробно. За съжаление, кралят не бил тръгнал към Скарбъро, но затова пък графовете бързо напредвали към нас. Едуард се криел в Йорк, а кралицата, за моя най-голяма изненада, се била отделила от него и сега се намирала на полуостров Хъмбър, в кралското имение Бърстуик. Още по-любопитна беше новината, че в устието на река Хъмбър се била появила цяла флотилия френски кораби с прибрани знамена — знак, че идват с мир. Буреносните облаци над главите ни се сгъстяваха. Семената на злото бяха посети и щяха да дават пагубните си плодове още десетки години.