Пол Дохърти - Притъмняващото небе

— Но за да стигне до върха на кулата — прекъсна го Дънивед, — той е трябвало да мине покрай стаите на другите аквили и така е щял да ги разбуди.

— Не и ако се е придвижвал тихо — поклати глава Дьо Монтегю.

— Така е — промърморих аз. — Спомнете си какво ни показа кастеланът — всички врати в кулата, включително тази, която водеше към площадката на върха, се залостваха и отвън. Убиецът може да се е възползвал от тази особеност, за да си осигури достатъчно време за бягство, в случай че се вдигне тревога.

— Точно тук теорията ми издиша — намръщи се Дьо Монтегю. — Убиецът — или по-вероятно убийците — е трябвало да минат през вратата на върха на кулата. Там обаче са били Кенингтън и другите двама стражи. Ако някой ги беше нападнал, те щяха да измъкнат мечовете и камите си и да настане врява. Тревога обаче не е била вдигната. Въпреки това някой несъмнено се е качил на върха на кулата, надвил е тези трима войници и ги е хвърлил върху скалите долу.

Докато си записвах всичко това, Дънивед и Дьо Монтегю продължиха да си шепнат, опитвайки се да си обяснят събитията в Дъкет Тауър.

— Четвърто — продължих аз, поглеждайки през рамо към двамата си помощници, — самият Тайнмаут. Брус явно е бил осведомен, че кралицата е отседнала там и че смята да избяга през прохода под Дъкет Тауър. Това обяснява и защо шотландците атакуваха главната порта и заливчето едновременно.

— Deus solus et Maria ancilla Trinitatis — прошепна Дънивед. — Само Бог и Мария, рабинята на Светата Троица, я спасиха.

Дьо Монтегю измърмори нещо в знак на съгласие, а аз се върнах към записките си.

— Пето: Поклонника от Пустошта. Той пристига в Йорк в търсене на справедливост и отмъщение и ни разказва онази лъжлива история за краля…

— Но дали наистина е лъжлива? — попита Дьо Монтегю. — Ако нашият благороден господар тежеше на мястото си, хората щяха да подминават подобни клюки с презрение, но при неговото поведение са готови да повярват на всичко за него.

Не възразих.

— Шесто: Озъл. Той потвърди подозренията ни за случилото се в Тайнмаут и дори изказа предположението, че кралицата и бъдещото й дете е можело да бъдат не само пленени, но и убити…

Реакцията на Дънивед ме изненада. Думите ми сякаш отново разпалиха гнева, който тлееше в него, и доминиканецът скочи на крака, оголи зъбите си като някое куче, а очите му засвяткаха.

— Долна мерзост! — просъска той. — Който и да стои зад това, заслужава смъртта на Симон Влъхва 74 74 Съвременник на апостолите и родоначалник на гностицизма. За смъртта му съществуват няколко различни версии, в една от които се твърди, че се покачил на една дървена кула и се хвърлил от нея, за да демонстрира на император Нерон уменията си за левитация. Опитът му да полети обаче не успял и той паднал на земята, разцепвайки се на четири части. Императорът обвинил за инцидента присъстващите апостоли Петър и Павел и ги хвърлил в затвора. — Б.ред. !

След тези думи Дънивед отново тръгна да се разхожда из стаята, потривайки ръце и мърморейки си нещо на латински под носа. Наблюдавах го с огромно любопитство. Под маската на смирен свещеник брат Стивън беше същият яростен фанатик, каквито бяха и повечето от останалите доминиканци — Светата Инквизиция неслучайно подбираше членовете си от техния орден.

— Успокойте се, братко — прошепна му Дьо Монтегю. — Гневът няма да ни помогне да разрешим тези загадки.

— Но това е предателство, Бертран! — извика Дънивед, сядайки обратно на стола си. — Долна измяна! Представям си какво щеше да стане, ако кралицата и нероденото й дете действително бяха попаднали в ръцете на шотландските нашественици… На какви унижения и дори мъки можеха да бъдат подложени…

— Въпреки това трябва да запазим хладнокръвие — намесих се аз. — Хайде да разгледаме въпроса, сякаш е научен казус, и да се запитаме за следното: можеше ли Брус наистина да навреди на кралицата? Какво щеше да обяснява после на европейските монарси, на Светия отец в Авиньон и най-вече на бащата на Изабела в Париж?

— О, сигурен съм, че щеше да измисли нещо — прекъсна ме Дьо Монтегю. — Щеше да каже, че е било нещастен случай и че той всячески се е опитал да го предотврати, давайки на хората си най-строги указания. После щеше да се оправдае с размирните времена и може би дори щеше да се опита да хвърли вината върху Едуард Английски и момчето му за забавления Гавестън. В крайна сметка, тъкмо те оставиха младата бременна кралица в онази усамотена крепост сред скалите.