Пол Дохърти - Притъмняващото небе

— Убита?

Озъл кимна.

— Но как би могъл Брус да участва в подобно нещо? Нали е благородник? Някогашен член на английския кралски двор, рицар…

— Матилда, старият крал нахлу отвъд северните граници с огън и меч, уби братята на Брус, натъпка жените от семейството му в клетки, а после ги избеси. Шотландеца се промени и ще води тази война до смърт. Той не прекрати убийствата заради някакви си рицарски чувства, а заради мощта на Франция. Сега стои и чака. Моли се Гавестън да не бъде изпратен в изгнание и се надява в Англия да избухне междуособна война. По-голямата част от Шотландия вече е загубена и ако кризата тук се задълбочи още малко, той може да стане крал — Ирландеца посочи към Поклонника. — Не знам кой е този човек и защо е трябвало да се срещнете с него в този късен час. Вече ви казах, че ви проследих до кръчмата. После тръгнах малко преди вас и застанах да ви чакам в сенките под манастирските стени. Щом излязохте на светло, този мъж беше улучен от стрела, но не видях никакъв стрелец.

— А сега какво ще правиш?

— Един Бог знае, Матилда — Озъл протегна ръка. — Но мисля, че тази вечер за последен път виждам лицето ти. Няма повече да идвам в Англия. Утре заран ще си поговоря с Дьо Монтегю и после ще се върна при братята си.

Стиснах подадената ми ръка. Озъл може и да беше убиец, но беше и човек на честта. Вярвах, че няма нищо общо със смъртта на Поклонника. След като се сбогувахме, Ирландеца изчезна в тъмнината, а двамата с Дьо Монтегю пресякохме улицата и потропахме на портата на Голгота. Малко по-късно оттам излязоха няколко сънени послушници с носилка в ръце. Те поставиха тялото на Поклонника върху нея и го отнесоха в стаята за покойници. Последвахме ги. Дьо Монтегю ме изпрати до стаята ми, целуна ме нежно по челото и притисна показалеца си до устните ми.

— Не сега, Матилда, никакви приказки. Аз трябва да се видя с Озъл, а ти трябва да поспиш.

Най-после си легнах. Бях толкова уморена, че просто се стоварих върху леглото, увих се в един плащ и потънах в дълбок, но неспокоен сън, изпълнен с кошмари. Присъниха ми се сцени на жестоко насилие, мръсни улички, из които трябваше да се промъквам, и площади, осветени от факли, по чийто бесилки се люлееха трупове. Изпитах огромно облекчение, когато се събудих на следващата сутрин. Беше още рано. Съблякох се и се измих. Кралицата още не беше станала, така че отидох на Христовата литургия, а после се заех със собствените си дела. Малко по-късно игуменът отслужи заупокойна литургия за Поклонника, както и за още двама мъртъвци — някакви просяци, които били намерени покрай стените на манастира. Службата беше проста. Без тамян, без песни, само печалните слова на молитвата, в която се говореше за Деня на Страшния съд, а после се казваше, че телата на мъртвите ще бъдат предадени на пръстта, а душите им — придружени до Небесата от архангел Михаил и всичките му ангели. После тримата мъртъвци бяха пренесени в гробището и увитите им в савани тела бяха спуснати в земята. Игуменът освети гроба и ми направи знак да се приближа. Щом го сторих, той сложи ръка на рамото ми и внимателно се взря в мен.

— Мистрес, не бих искал да ви обидя, но трябва да ви кажа, че жестоките убийства, извършени в късна доба, нямат място в нашата обител, посветена на мирна и кротка служба в името на Бог. Желая ви всичко най-хубаво, Матилда. Предайте най-искрените ми благопожелания и на господарката си. Въпреки това ще излъжа, ако кажа, че няма да се зарадвам, когато си заминете.

И така, аз излязох от църковното гробище и незабавно поисках Изабела да ме приеме в покоите си. Стаята й беше пълна с придворни дами, кавалери и пажове, както и с носачи, които пълнеха сандъците и ковчежетата й. Изабела ми хвърли един поглед и нареди на всички да излязат. Кралицата се беше увила в дебели дрехи, а лицето й беше доста бледо. Попитах я дали е добре, но тя каза, че просто малко й е прилошало и че скоро ще й мине. Настоях да й приготвя билкова отвара. Тя се настани в креслото си и протегна пръсти към поставения наблизо мангал. Аз приседнах на едно столче до нея, наведох се към ухото й и й разказах за всичко, което се беше случило междувременно — за срещата си с Поклонника, за думите на Озъл… Едва тогава осъзнах колко зряла беше станала кралицата и колко беше заприличала на баща си — онова „страшилище за синовете на гордостта“, както е казал един поет. Тя нито веднъж не ме прекъсна, нито пък ме попита нещо. Щом свърших, протегна и двете си ръце над мангала, сякаш искаше да извлече от припукващите въглени не само топлина, но и сила.