Пол Дохърти - Притъмняващото небе

— И все пак кой мислите, че е отговорен за нападенията срещу вас? — попитах аз.

— Един Бог знае. Може би старият крал, принцът, Гавестън, или пък и тримата заедно. Единственото, което ми е известно, е, че не трябваше да попадам в онази зала по онова време. Освен това си мисля, че в историята, която научих там, трябва да е имало някаква истина. Иначе защо някой би се опитвал да ме убие? Пияниците из кръчмите на Йорк и Лондон непрекъснато измислят разни истории за силните на деня, но никой не е тръгнал да ги убива, нали?

— А вие опитвали ли сте се да разберете доколко е вярна тази история? — намеси се Дьо Монтегю.

— Пребродил съм кралството надлъж и нашир. Бил съм в множество кралски замъци, където принцът е отсядал като дете. Из тях често чувах да се говори за някакъв подобен инцидент, но не научих нищо конкретно. Пък и, да ви кажа, клюките не струват и пукната пара — иначе досега да съм натрупал цяло състояние.

— Но защо дойдохте в Йорк? — попитах аз. — И защо ни разказвате всичко това?

— Защото, мистрес, искам да предадете думите ми на кралицата.

— Но защо?

Поклонника се взря през прозореца. Проследих погледа му. Градината тънеше в мрак, разкъсван единствено от бледата лунна светлина. В далечината излая куче. Недалеч от масата ни се беше настанил някакъв продавач на реликви, който се опитваше да пробута боклуците си на клиентите на кръчмата, но предизвикваше у тях само бурен смях. Един пияница задяваше някаква повлекана и тя пищеше оглушително. Съдържателят изрева нещо, за да успокои страстите. Навън вече съвсем се беше стъмнило. Слугите запалиха още маслени лампи и свещи и „Огненото гърне“ тутакси се изпълни със сенки.

— За отмъщение ли дойдохте тук? — попита Дьо Монтегю.

— Не, сър, дойдох с надеждата, че справедливостта най-после ще възтържествува. Невинен съм. Бях в онази зала единствено по волята на краля, но заради това, което видях и чух там, животът ми беше съсипан. Брат ми беше жестоко убит, жена му остана вдовица, а синът му — сирак. Ако ставаше дума за нещо дребно, защо тогава се стигна до такива големи загуби? Така че да, тук съм, за да потърся справедливост.

— И според вас за нещастието ви са виновни Едуард и Гавестън, така ли?

— Дълги години се скитах по пътищата, сър, зъзнех из пущинаците и замръквах из разни тъмни и усойни гори. Подслонявах се в обори и кочини. Един ден ще умра. Преди това искам да си поговоря с някой човек с положение и власт и да му разкажа каква беше причината за драматичната промяна в живота ми. Много пъти съм разсъждавал за влиянието на Гавестън върху краля и съм се чудил как го постига. Дали не го изнудва? Пък и тези убийства… — Поклонника си пое дълбоко дъх. — Защо бяха отстранени аквилите? Да не би да са били посветени в тайната, която пази господарят им? Затова ли трябваше да умрат? — той избута чашата си встрани. — Е, мистрес, време е да вървя. Никога не се застоявам дълго на едно място. Но нека ви кажа следното: да, дойдох тук да потърся справедливост; може би дори мъст. Досега не бях разказвал историята си на никого другиго. Освен на един-единствен човек.

— На кого? — наострих уши аз.

— На един францискански свещеник от „Грейфрайърс“ в Лондон. Изповядах му се, преди да тръгна за Йорк. Когато се върнах тук, не посмях да навестя нито бащиния си дом, нито абатството…

— Кажете ми нещо повече за изповедника си — настоях аз.

— Накара ме да се закълна, че това, което съм му изповядал, е истина. После ми каза, че за да изкупя греховете си, трябва да се върна тук и да разкажа историята си на някого, който разполага с власт и влияние и на когото имам доверие. И така, пристигнах в Йорк и започнах да наблюдавам манастира и кралския двор. Брат Юсибиъс също ми помогна със своите прозрения. Вие, мистрес, имате репутацията на честен човек. Нейно величество кралицата е невинна като ангел. Е, питам аз, не е ли тя човекът, на когото трябва да доверя тайната, която съсипа мен и близките ми?

— А после? — попита Дьо Монтегю.

— Ще се върна в Лондон — Поклонника рязко се изправи. — Хайде, време е да вървим. По това време на денонощието Пигстай не е най-безопасното място на света.

И така, Дьо Монтегю се разплати с кръчмаря и тримата излязохме на уличката. Толкова много години минаха оттогава, а аз все още не мога да забравя страховитата ни „разходка“ из онази мърлява клоака, изпълнена със заплашителни сенки, противни миризми и зловещи крясъци. Наоколо гъмжеше от плъхове, чийто кожухчета сивееха на слабата светлина, котките бяха излезли на лов, а кучетата огласяха мрака с воя си. Пълната луна се беше показала иззад облаците и осветяваше уличката със сребристото си сияние. Един Бог знае какви ужасии се криеха из тъмните входове, покрай които минавахме. Дьо Монтегю измъкна меча и камата си, а Поклонника стисна яката си сопа. Чух шум и се обърнах. Зад нас вървеше някакъв човек, облечен в плащ с нахлупена качулка. Въпреки непрогледния мрак аз разпознах силуета на разбойника Фърнивъл. За последно бях видяла този мъж в кръчмата „Пътят към Дамаск“ след завръщането ни от Дяволската дупка. Дали и Озъл не беше наблизо, запитах се аз. Продължихме да вървим. Поклонника си припяваше нещо, а Дьо Монтегю рецитираше някаква тамплиерска молитва, в която се казваше, че Божието лице ни се усмихвало благосклонно. Въпреки опасенията ни никой не ни нападна и не след дълго тримата се озовахме срещу стените на манастира. В камбанарията светеше; по вратите и прозорците също бяха поставени лампи. В огромните бъчви на входа към Пигстай весело бумтяха огньове. Пламъците на факлите, окачени по стените, потрепваха от вятъра. Погледнах към небето. Тази нощ бях научила толкова много неща, а все още не разбирах нищо. Въпреки това усещах, че времето за жътва наближава и посятото зло скоро ще даде плод.