Пол Дохърти - Притъмняващото небе

— Тъкмо бях решил, че щастието ми ще трае вечно, когато Едуард се спомина — Поклонника направи пауза. — Малко преди това той ме повика в Рисуваната зала в стария дворец в Уестминстър, за да обсъдим някакво ръководство за обучение на ловни птици, което тъкмо си беше купил от Франция. Помня добре онзи ден. Кралят не ме прие веднага, така че се наложи да се помотая малко пред залата. Когато най-после бях поканен да вляза, видях, че цялото помещение е отрупано с доспехи, портупеи и ботуши. Слънчевата светлина струеше през цветните стъкла на прозорците, а по масата бяха разпръснати безброй свитъци. Старият крал изглеждаше щастлив; разговорите му с мен винаги го караха да забрави за грижите си и да се отпусне. В този момент обаче в залата влезе някакъв шамбелан, който съобщи, че отвън чакат принцът на Уелс и лорд Гавестън. На Едуард никак не му стана приятно — той изобщо не одобряваше присъствието на Гавестън в двора, да не говорим за дълбоката привързаност на сина му към този прост гасконец — но въпреки това нареди на шамбелана да ги въведе в залата. След като си размениха обичайните любезности, кралят попита каква е причината за посещението им. Принцът и Гавестън ме изгледаха кръвнишки — очевидно не искаха да говорят за делата си в мое присъствие — но кралят вече беше на път да излезе от кожата си. Десният му клепач започна да се спуска над окото му, лицето му поаленя, а ръцете му се разтрепериха. Едуард беше остарял, пък и походите в Шотландия доста го бяха изтощили. Гавестън стоеше до вратата, а принцът на Уелс се беше настанил на някаква покрита с възглавници пейка срещу баща си. Кралят не ме беше освободил официално, така че бях принуден да остана. И така, младият Едуард заговори за привързаността си към Гавестън; описа го като изключително благороден човек и го назова свой най-скъп брат. Кралят кимна, но в очите му се четеше гняв. След кратката си встъпителна реч принцът премина към същината на въпроса и отправи към краля една наистина смайваща молба. Той помоли баща си да даде на Гавестън английското графство Корнуол или френските графства Понтийо и Монтрьой.

— Какво? — възкликна Дьо Монтегю.

— Точно така. Принцът поиска фаворитът му да бъде провъзгласен за граф на Корнуол или пък да му бъдат поверени провинциите Понтийо и Монтрьой във Франция. Кралят моментално скочи на крака, стискайки юмруци, и впери гневен поглед в сина си. Промърмори нещо под носа си, а после се нахвърли върху принца. Сграбчи го за косата, вдигна го от пейката и го повлече през залата. После удари главата му в стената, хвърли го на земята и започна да го рита. Принцът се разпищя, но кралят продължи да го налага. Гавестън остана до вратата, вцепенен като статуя, а по лицето му се четеше безкраен ужас. Най-после Едуард се измори, подпря ръце на коленете си и изръмжа на сина си: „Ах, ти, копеле недно! Ако имах друг наследник, щях да оставя всичко на него! Искаш да раздаваш владения, а?! Ти, който не си завоювал и една педя земя! Да кичиш с титли разни плебеи? Ах, ти, кучи сине!“ В този момент принцът вече беше успял да пропълзи надалеч от баща си, така че се обърна и погледна стария крал право в очите. Въпреки страха си и множеството натъртвания, които беше получил, той остана непокорен. „Как смееш?! — изкрещя принцът. — Как смееш да ме наричаш кучи син и да хвърляш такъв срам върху майка ми, твоята съпруга?“

Поклонника замълча и се огледа наоколо. После накваси устните си с още една глътка ейл и продължи:

— Вие, разбира се, знаете, че Елеонор Кастилска беше голямата любов на стария крал. По времето на тази кавга вече бяха изминали поне петнайсет години от смъртта й, но въпреки това, когато чу тези думи от сина си, Едуард тръгна към него, сочейки го с пръст. „Нима си въобразяваш, че си принц? — изкрещя му той. — Чуй ме тогава какво ще ти кажа! Гледам те и в паметта ми непрекъснато изплуват слуховете, които твърдят, че ти не си мой син. И ти си ги чувал, нали?“ В отговор принцът само го изгледа мрачно. „Има логика, нали? — продължи кралят. — Виж се с какви хора си се обградил! Селяни и плебеи! Освен това обичаш да се ровиш в земята, да караш лодка и да плетеш сламени покриви. Знаеш ли какво говорят хората, а?“ Едуард приклекна до сина си и почти навря лицето си в неговото. „Казват, че като дете синът ми е бил нападнат от свиня, която му отхапала ухото. Бавачката, която отговаряла за него, се уплашила да не я накажа и го заменила с теб — копелето на някакъв си селянин! Бог ми е свидетел, че винаги съм смятал това за обикновен слух, но вече започвам да се съмнявам. Ако тази бавачка беше жива, щях да я накарам да ми каже истината, но, така или иначе, ти и твоят така наречен брат няма да измъкнете нищо от мен. Разбираш ли? Нищо! А сега се махайте! Вън!“