Пол Дохърти - Притъмняващото небе

След тези думи Поклонника направи още една пауза. Не се съмнявах в истинността на разказа му — начинът, по който говореше, подсказваше, че е искрен с нас. Освен това бях чувала достатъчно истории за стария крал и бях добре запозната с избухливия му нрав. Въпреки това никога не си бях представяла подобно нещо. Във френския двор често ставаше дума за сблъсъците между Едуард и сина му, но никога не се беше споменавало за подобни издевателства…

— След това Гавестън и Едуард излязоха от залата — продължи Поклонника — и кралят се обърна към мен. Лицето му беше почервеняло от гняв, а по устните му беше избила пяна. Той ме изгледа свирепо, сякаш ме виждаше за първи път, и ми направи знак да се махам. Побягнах. Първоначално реших, че случката няма да има кой знае какви последствия. Кралят изцяло се потопи в подготовката си за голямата офанзива срещу шотландците. Междувременно свика съвета си и издаде указ за заточването на Гавестън. Имайте предвид, мистрес, че вече бях прекарал в Лондон доста дълго време. Ходех облечен в кралската ливрея, носех меч и кама и никога не бях имал никакви проблеми. През двата месеца след онзи ужасен инцидент обаче, бях нападан най-малко три пъти. Нападателите ми — мъже с нахлупени качулки и маски на лицата — връхлитаха върху ми както извън Уестминстър, така и в пределите му. Спасих се единствено благодарение на бързите си крака и умението си да въртя меча и камата. Трябва да знаете, че често ми се случваше да преспивам в една малка плевня в соколарника. Разбира се, разполагах с удобно жилище, но аз държах да съм близо до птиците на краля по всяко време на денонощието.

— И плевнята изгоря, нали? — предположи Дьо Монтегю.

— Точно така, сър. Огънят лумна едновременно отзад и отпред. Спасих се като по чудо. Вече си давах сметка, че нападенията срещу мен се дължат на факта, че съм станал свидетел на нещо, което не е трябвало да виждам и чувам, но не знаех кой стои зад тях. Кралят, принцът, Гавестън или някой друг? Старият крал продължи да се държи любезно с мен, но аз усещах хладината, която се беше настанила в отношенията ни. По онова време в Лондон беше дошъл и брат ми Реджиналд. Той беше сключил изгоден брак с дъщерята на някакъв местен търговец и му се беше родило дете. Реджиналд беше голям веселяк. Обичаше танците и пиперливите шеги. В навечерието на празника по случай рождението на Йоан Кръстител Реджиналд се запъти към някаква кръчма на Тивинг Лейн, близо до стражевата кула на Уестминстър. Навън валеше и духаше студен вятър, така че му дадох назаем плаща си и шапката си от боброва кожа. По-късно същата вечер съдебните пристави донесоха трупа му в соколарника, проснат върху някаква носилка. Брат ми така и не беше успял да стигне до кръчмата. Бяха го причакали в една близка уличка и го бяха намушкали най-малко четири пъти. Можете да си представите мъката, страха и гнева, които изпитах. Урсула, съпругата на Реджиналд, също беше много разстроена, но аз не можех да й помогна. И така, избягах и се укрих в Съдърк. Един ден обаче реших да напусна убежището си, прекосих реката и отидох да се помотая сред клюкарите, които се събираха в двора на „Сейнт Пол“. На големия кръст пред катедралата бяха заковани множество обяви. Започнах да ги разглеждам и изведнъж видях, че на една от тях е изписано собственото ми име: Уолтър от Риво. Според обявата аз бях крадец, престъпник и разбойник. Оказа се, че докато ме е нямало, съдът ме е призовавал три пъти. Аз, естествено, не бях разбрал и не се бях явил. И така, съдиите ме бяха обявили за utlegatum — човек извън закона.

— Но в какво престъпление ви бяха обвинили? — попитах аз.

— В кражба от кралския соколарник — той вдигна рамене. — Разбира се, това беше лъжа, но какво можех да сторя? Ако ме заловяха жив, щяха да ме обесят на Елмс. По-вероятно обаче беше да ме убият още при залавянето ми или да погина от някоя мистериозна болест в затвора Нюгейт. Обявата за главата ми беше подписана от кмета и от шерифите на Лондон. И така, събрах всичките си скъпоценности и се подготвих за бягство. Единственият ми приятел в града беше бащата на Урсула, който търгуваше с вълна. Посетих го тайно и му разказах историята си. Той повярва в невинността ми. Дадох му всичко, което имах, за да му платя за фалшивите документи и пропуски, които ми осигури, а и за да помогна на Урсула. После се отправих към Дувър, прекосих Ламанша и отпътувах за Париж. За известно време останах на работа там. Уменията ми на соколар ми осигуряваха храна, дрехи и подслон от вятъра и дъжда. До ушите ми стигаха слухове, че старият крал е нахлул в Шотландия с огън и меч и е стоварил гнева си върху Брус. Аз обаче си давах сметка, че с живота ми в Англия е свършено. Вече бях вкусил сладостта от пътуването и имах намерение да продължа. Разбира се, вината за смъртта на Реджиналд ме преследваше и аз знаех, че в крайна сметка трябва да изкупя греха си пред вдовицата и сина му. И така, отидох в Сантяго де Компостела, оттам се прехвърлих в Рим, а оттам пък уредих заминаването си за Светите земи. Посетих Йерусалим. Поклоних се на светите места и видях великата пустиня отвъд река Йордан. После се върнах у дома. Когато стъпих на брега в Дувър, старият Едуард вече беше мъртъв, а синът му — коронясан за крал. Гавестън се беше върнал от изгнание и беше провъзгласен за граф на Корнуол. Надявах се, че никой не ме помни. Бях променил името и вида си, разбира се, с изключение на това — той посочи към петното на бузата си. — Освен това ме беше нямало дълго време. Който и да се беше опитвал да ме убие, вероятно беше решил, че вече съм умрял в чужбина. Гледах да стоя далеч от местата, където можеха да ме потърсят. Всъщност, откакто заминах да служа на стария крал в Уестминстър, не бях идвал в Йоркшир.