Пол Дохърти - Притъмняващото небе

— За светлината и за тъмнината ли? — учудих се аз.

— И аз първоначално се озадачих, но Юсибиъс, разбира се, живееше с църковната литургия. Най-запален беше по ритуалите, изпълнявани по време на Страстната седмица. Накрая схванах, че ми говори за утренята на Велики четвъртък, когато светлината символично се гаси, и за фразата от Светото писание — tenebrae facta .

— „Настана тъмнина“ 72 72 От Матея свети Евангелие, 27:45. Става думи за момента след разпъването на Христос, когато земята била обхваната от мрак. — Б.ред. — преведох аз.

— Да, да. Та Юсибиъс ме помоли да му напиша думите за „светлина“ и „тъмнина“ на латински. Надрасках му ги на едно парче пергамент, но той явно не искаше това. Посочи ми към бялата стена и ми подаде късче въглен. И така, аз написах lux et tenebrae — светлина и тъмнина. Известно време Юсибиъс просто седеше и се взираше в надписа, а после промърмори: „Да, това е то: черно и бяло, светлина и тъмнина.“

— А каза ли ви нещо за тримата Бомон?

— Наричаше ги „велики лордове“ и много се радваше на едно копче с техния герб, което беше намерил в розариума.

Взрях се в окъпаната от лунната светлина градина. Значи, сянката, която бях видяла в костницата, беше взела това копче от колекцията на Юсибиъс и нарочно го беше оставила до входа към подземието, за да ме заблуди.

— Мистрес?

Погледнах към Поклонника.

— Имали ли сте вземане-даване с Ланъркост или с Лейгрейв? — попитах го.

— Не, но те са идвали тук…

— В „Огненото гърне“ ли? — учуди се Дьо Монтегю.

— Че защо не? Кръчмата е далеч от двора. Съдържателят ми каза, че били доста наквасени и той гледал да ги избягва. В крайна сметка, човек не знае какво може да очаква от двама влиятелни царедворци, въоръжени с мечове и ками.

— Но все пак е подслушал разговора им, нали? — попитах.

— Разбира се, нали е кръчмар — те винаги подслушват поверителните разговори на клиентите си и после търгуват с наученото. Ланъркост и Лейгрейв обаче говорели много бързо, при това на нормански френски. Двамата били много ядосани, но си личало, че са и доста разстроени. Колкото повече пиели, толкова повече се разгневявали. Кръчмарят доловил думата „предателство“, а после и „измяна“, но нищо повече. Накрая аквилите едва се държали на краката си и си тръгнали прегърнати — Поклонника се намръщи. — Това е истината, мистрес.

— Но защо поискахте да се срещнем?

Поклонника отпи от чашата си, остави я на масата и се взря през прозореца.

— Наричам се Поклонника от Пустошта — обърна се той към мен, — но рожденото ми име е Уолтър. Местен човек съм. Баща ми, дядо ми и прадядо ми са стопанисвали голямото абатство в Риво. За съжаление, Бог ме беляза — той докосна странното родилно петно върху лицето си — и така ме осъди на самота. Не исках да съм сред хората и да се излагам на подигравките им. И така, бенедиктинците от Риво ме подслониха в обителта си и ме обучиха за соколар. Запознах се с всички хищни птици под небето, изучих навиците и слабостите им, болестите им. Знам как да ги храня и как да се грижа за тях. Преди да навърша двайсет лета, вече бях станал истински майстор и репутацията ми на ловец и надежден човек се беше разнесла надлъж и нашир. Това беше по времето на стария крал. Четири години преди да умре, Едуард посети Риво. Той беше страстен ловец и обожаваше ловните птици. И така, аз изведох негово величество на лов из блатата край северната граница и след като се върнахме в абатството, той настоя да постъпя на служба при него. Абатът не посмя да откаже, пък и аз бях доста амбициозен — Поклонника се усмихна. — О, да, знам какво говорят хората за стария крал и той действително беше суров човек. Понякога дори ставаше жесток, но покрай соколите и ястребите си омекваше като памук. Към мен също проявяваше симпатии. Двамата си говорехме почти като баща и син. И така, кралят ми повери соколарника си край новия Кръст на Елеонор, близо до двореца в Уестминстър, и впоследствие остана много доволен от мен. И с право — грижех се за соколите и за ястребите му като за зеницата на окото си, а ако не дай си Боже, някоя птица се разболееше, веднага виках лекари и дори пращах восъчна отливка от тялото й на гроба на свети Томас Бекет 73 73 Архиепископ на Кентърбъри по времето на Хенри II, убит през 1170 г. заради конфликта му с краля по повод привилегиите на духовенството. — Б.пр. в Кентърбъри в търсене на изцеление свише. Кралят беше изключително взискателен господар. Ако някой проявеше лошо отношение или небрежност към соколите му, той сваляше колана си или пък взимаше първото, което му попаднеше, и лично налагаше виновника. С мен обаче се държеше много мило. Понякога дори пиехме заедно. Чувствах се на седмото небе. Старият крал никога не споменаваше за лицето ми; единственото, което го интересуваше, беше, че съм отличен служител.