Пол Дохърти - Притъмняващото небе

— Куче? — попитах.

— Не. Първоначално и аз си помислих така, но брат Юсибиъс ми каза, че било вълк. Опитах се да го успокоя. Измъкнах ножа от ръката му и го убедих да се прибере в килията си, добавяйки, че вече е късно и клисарят трябва да заключи църквата. И така, двамата излязохме навън и свежият вечерен въздух като че ли поободри звънаря. После го поканих тук, за да пийнем по вино и да се поотпуснем преди лягане. Той ми благодари, но отказа. Тогава аз му пожелах лека нощ, но той ме повика обратно. „Мога ли да ви се изповядам, отче?“ — попита ме той. „Сега ли?“ — учудих се аз. Юсибиъс поклати глава. „Не, отче, не сега, но някой ден бих искал да изслушате греховете ми.“ След тези думи той си тръгна, а на следващия ден беше убит в костницата.

— А сега? — попитах. — Какво мислите сега, отче?

— Юсибиъс искаше да се изповяда. Явно знаеше какво се е случило в църквата, така че искаше да коленичи в изповедалнята и да получи опрощение за греховете си. Подозирам, че Ланъркост и Лейгрейв са били убити. Как и от кого не знам, пък и това е работа на краля. Доколкото разбрах, тъкмо вие се занимавате с разследването на смъртта им. Вие се грижите и за здравето на кралицата, нали така?

Кимнах.

— И я съветвате?

— Правя, каквото мога, отче.

— Е, да — въздъхна игуменът. — Всички ние си имаме своите задължения. Щом кралският двор се премести оттук, веднага ще поръчам да осветят камбанарията — той замълча, за да събере мислите си. — Разсъждавах над онази забележка за прилепа и кучето и за драсканиците по стената в кулата, но така и не успях да разбера какво значат. Разгледайте рисунките, мистрес. Когато човек бъде обладан от вина и съмнения, той винаги търси начин да изрази себе си.

— Тоест вие мислите, че чрез тези рисунки Юсибиъс се е опитал да признае греховете си?

— Да, така мисля и дори смятам, че това му е донесло известно успокоение. Разбира се, накрая звънарят щеше да дойде да се изповяда и пред мен — игуменът стана от креслото си и пъхна ръце в ръкавите на расото си. — Мистрес — усмихна ми се той, — уверявам ви, че преместването на кралския двор няма да ме натъжи много. Все едно, вечернята вече трябва да е свършила. Защо не отидете да видите какво е надраскал Юсибиъс на стената на кулата? Може би ще откриете в рисунките му повече смисъл, отколкото успях аз…

И така, двамата с Дьо Монтегю благодарихме на игумена и си тръгнахме. По пътя към църквата благословията му отекваше в ушите ни. Когато стигнахме дотам, открихме, че нефът все още е изпълнен с гъсти облаци тамян. Монасите вече си бяха отишли и в олтара бяха останали само клисарят и помощниците му, които гасяха свещите и подготвяха параклиса за Христовата литургия на следващата сутрин. Аз взех един фенер и се отправих към църковната кула. Както обикновено, там беше студено и мрачно. Спомних си историята за младия послушник Тиоболд и се запитах дали духът на Юсибиъс не се беше присъединил към неговия. Огледах покрития с прах под и измазаните с хоросан стени. Рисунките на убития звънар бяха точно до леглото. Подадох фенера на Дьо Монтегю и приклекнах. И двете изображения бяха грубо надраскани, сякаш от ръката на дете. Едната представляваше нещо като птица с огромни криле и хищни нокти.

— Прилеп? — прошепна Дьо Монтегю. — Или може би орел? — любимият ми очевидно беше свързал рисунката с орлетата на Гавестън.

Отместих фенера към второто изображение. То беше по-голямо и макар да изглеждаше също толкова грубо, колкото и първото, много ме впечатли. Нарисуваното животно имаше дълго тяло, завита опашка, четири яки крака и глава на мастиф с огромна паст.

— Куче или вълк? — промълвих аз.

— Според мен не е вълк — каза Дьо Монтегю. — Юсибиъс явно не е бил голям художник. Нищо чудно да се е опитал да нарисува и някой от леопардите от кралския герб…

Разгледах рисунките внимателно и въпреки че оттогава изминаха много години, все още мога да ги извикам в съзнанието си. Спомням си мрачната и студена кула, все по-слабата светлина, идваща отвън, заглъхващите звуци от нефа на църквата и онези драсканици — изповедта на един клетник, който също беше станал жертва на кърваво убийство. В онзи момент не знаех кога пак ще имам възможност да се върна в Йорк, така че се постарах да запомня всеки детайл.

— Матилда — дръпна ме за ръкава Дьо Монтегю, — вечернята отдавна свърши. Ако все още искаш да се срещнеш с Поклонника в „Огненото гърне“…

Вече бях видяла рисунките и макар че не бях успяла да разгадая значението им, двамата с Дьо Монтегю се върнахме в стаите си, за да се подготвим за излизане. Той си взе портупея, а аз си обух чифт по-здрави обувки, наметнах един по-дебел плащ с голяма качулка и затъкнах камата си в тайната ножница, закрепена за колана на кръста ми. След като приключих, изтичах до покоите на кралицата, но една от придворните й дами ми каза, че нейно величество спи и няма нужда от мен. Малко по-късно двамата с Дьо Монтегю излязохме от манастира, а послушникът, който дежуреше на портата на Голгота, викна подире ни да бъдем внимателни. Прекосихме улицата и пристъпихме в ужасяващия свят на улица Пигстай. Сякаш се бяхме озовали в Ада. Дьо Монтегю моментално извади меча и камата си. Проблясването на стоманата накара нощните птици да се върнат по мрачните входове на порутените къщи, където се спотайваха. В пространството наоколо отекваха зловещи викове и крясъци. От време на време над главите ни просветваше по някой и друг прозорец, но иначе уличката тънеше в тъмнина. До слуха ни достигаха всевъзможни звуци — хленч на просяк, викове на проститутка, приканваща клиенти, звън на монети, лай на куче… Имах чувството, че от всеки ъгъл ни дебне заплаха, сякаш нощта беше изпълнена с безброй зли създания, които само чакаха да се подхлъзнем, за да ни хванат в лапите си. Вонята беше така непоносима, че се наложи да си затисна не само носа, но и устата. Поех си дъх едва когато зърнах светлината, струяща през отворената врата на някаква кръчма, чиято проскърцваща табела оповестяваше, че това е „Огненото гърне“.