Пол Дохърти - Притъмняващото небе

— Може да е бил всеки — отвърнах аз. — Из манастира непрекъснато сноват монаси.

— Не, не — поклати глава Рослин. — Послушникът, който беше убит… брат Юсибиъс, нали така? Та той казал на игумена, че онази сутрин, когато отишъл да удари камбаната за молитвата в чест на Благовещение, заварил църквата празна. После чул шум и се обърнал, но силуетът, който зърнал, не вървял бавно като останалите братя, а тичал и почти изхвръкнал през галилейската порта.

Попитах двамата аквили дали могат да ми кажат още нещо, но те само поклатиха глави. И така, аз им благодарих за сведенията и обещах да помисля над тях. Въпреки това не се сещах какво мога да сторя — аз също бях озадачена и разтревожена като останалите. Скоро щяхме да напуснем манастира и да отпътуваме за замъка Скарбъро, който неминуемо щеше да се превърне в арена на насилие. Щом научеха, че Гавестън се е затворил там, графовете веднага щяха да дойдат да го потърсят. Всъщност всички в двора си даваха сметка какво предстои и привидният разкош, в който живеехме, беше засенчен от тъмния облак на реалността. Междувременно Гавестън сякаш се беше сврял в миша дупка, докато Едуард от Карнарвън си оставаше все така непостоянен. В един момент се наливаше с вино и си ломотеше нещо под носа, а в следващия избухваше. Нерядко в началото на вечерта плачеше, а в края й вече се хилеше глупаво.

Кралят изглеждаше сякаш е забравил, че ми е поръчал да разследвам смъртта на Ланъркост, но това не беше така. След срещата си с Рослин и Мидълтън аз се оттеглих в покоите си и се зачетох в един ръкопис, който бях взела от богатата манастирска библиотека. Мисля, че беше копие от съчинението на Питър Испанеца 69 69 Който по-късно бива провъзгласен за папа под името Йоан XXI. — Б.пр. Thesaurus Pauperum — „Богатството на бедните“: истинска multum in parvo 70 70 Много в малко (букв. лат.). — Б.пр. — малка медицинска енциклопедия. Тъкмо изучавах странните символи, изписани в полето, когато на вратата се почука. Побързах да отворя, мислейки, че е Дьо Монтегю, но вместо него в стаята нахълта Едуард, облечен в плащ с нахлупена качулка. Кралят затвори вратата, облегна се на нея, отметна качулката си и въздъхна. После прекоси стаята и седна на един стол. Държеше се като малко момче — оглеждаше се наоколо, усмихваше се сам на себе си, потропваше с крака и си играеше с пискюлите на плаща си.

— Матилда…

— Да, ваше величество?

— Кажи ми какво откри.

— За кое, ваше величество?

— За всичко, което се случи, откакто Ланъркост падна от онази кула. За странните инциденти, които сполетяха тримата аквили на Гавестън — орлетата, които летяха високо в небето — кралят се насили да се засмее, — но после се устремиха надолу като камъни — той ме посочи с пръст. — Мисли ли за тези неща, Матилда?

— Да, ваше величество.

— Е, кажи ми тогава до какви изводи стигна.

И така, аз му разказах всичко. Едуард ме слушаше внимателно и само от време на време ме прекъсваше, за да ми зададе някой и друг въпрос, потривайки лицето си с ръце.

— Истинска мистерия — промърмори кралят накрая, а после стана и тръгна към вратата. — Продължавай да разследваш, Матилда — нареди ми той през рамо; ръката му вече натискаше дръжката. — Един ден, когато облаците се разпръснат, искам да науча истината.

След тези думи Едуард излезе от стаята, а камбаните навън зазвъняха, призовавайки монасите да оставят делата си за по-късно и да се отдадат на молитва. В онзи момент реших, че кралската визита е част от някакъв по-голям план. Всъщност кралят беше също толкова объркан, колкото и всеки друг в двора. Той беше загубил контрол над събитията и загадките около смъртта на аквилите само задълбочаваха слабостта му. Аз от своя страна бях твърдо решена да продължа разследването и то не само заради нареждането на Едуард. Бях положила клетва да пазя кралицата, а случилото се в Тайнмаут беше доказало колко уязвима е станала тя сред подвижните пясъци на онова бурно време.

Щом камбаните за вечерня биха, двамата с Дьо Монтегю се отправихме към портата на Голгота, за да се срещнем с Поклонника. Беше прекрасна лятна вечер и благоуханието на манастирските градини се смесваше с апетитните миризми, които се носеха от пекарните и кухните. Зад една импровизирана сергия на входа към улица Пигстай 71 71 Кочина (англ.). — Б.пр. , който се намираше точно срещу портата на Голгота, стоеше някакъв послушник и раздаваше на просяците супа, хляб и плодове. Около него се бяха скупчили цял легион скитници, пътуващи търговци и занаятчии, както и множество поклонници, всичките нетърпеливи да сложат нещо в уста. Сред облечената във всякакви чудати дрипи тълпа имаше един старец, повел със себе си питомен пор, двама шутове, нахлупили на главите си червени качулки с маймунски уши, няколко изгладнели проститутки, както и безброй мошеници и измамници, които постоянно шареха с очи в търсене на някаква плячка. Огледах се за Поклонника, но от него нямаше и следа. Оставих Дьо Монтегю при портата на манастира и се приближих към входа на уличката, която действително приличаше на кочина. Надвисналите от двете й страни къщи бяха в окаяно състояние, в средата й течеше отходен канал, а на мъждивата светлина на фенерите току се стрелкаше по някоя съмнителна фигура. Острият мирис на селитрата, разпръсната по паважа, за да прикрие вонята на нечистотии, ме накара да отстъпя назад. Поклонника не се виждаше никъде и аз се върнах при Дьо Монтегю. В този момент един кралски вестоносец, чийто кон беше целият опръскан с кал, си запробива път през тълпата. Той слезе от седлото, вдигна високо кожената си кесия, на която беше избродиран кралският герб, и се развика на просяците да му направят път.