Пол Дохърти - Притъмняващото небе

Подготовката за отпътуването на Гавестън за Скарбъро започна незабавно. Кралските служители бяха убедени, че графовете имат шпиони не само в Йорк, но и в самия манастир. Най-големият им ужас беше, че когато Гавестън поеме на път, великите лордове ще изпратят войските си да го пресрещнат. Тъкмо по тази причина трябваше да се действа бързо и потайно. Споделих с Дьо Монтегю какво ми беше казала кралицата и любимият ми моментално се съгласи с думите й.

— Всички искат Гавестън да се махне — промърмори той.

— Освен краля…

— Освен краля! — гласът на Дьо Монтегю беше изпълнен със сарказъм.

Протегнах ръка и прокарах пръст по устните му.

— Да не би да мислиш, че и кралят вече се е уморил от Гавестън? — попитах.

— Помисли, Матилда! Кой според теб контролираше Короната през последните четири години — кралят или Гавестън? Откакто почина баща му, Едуард не е имал и миг покой. Нещо повече — за тези четири години той така и не е управлявал реално. Погледни какво става с него — кралят се е превърнал в беглец в собственото си кралство. Едуард вероятно кипи от гняв, но едновременно с това сигурно е ужасно уморен. А времето си лети — разпери ръце Дьо Монтегю. — След четири години на трона кралят е затънал в проблеми. Брус и Филип Френски го притискат. Лордовете от Камарата на общините в Уестминстър настояват да се срещнат с него. Висшите духовници също имат дълъг списък с оплаквания. Те искат кралят да се установи и да упражнява властта си. Съпругата му — млада и красива жена — е бременна, може би с бъдещ наследник. Не казвам, че негово величество желае злото на фаворита си, но може би му е дошло до гуша от всичко това и иска да си осигури малко спокойствие.

После Дьо Монтегю си тръгна, но жестоките констатации, които беше направил за краля, останаха с мен още дълго.

Рослин и Мидълтън също дойдоха да говорят с мен. Тъкмо излизах от скриптория — изискано обзаведено помещение, изпълнено с любимите ми миризми на велен, мастило и кожени подвързии. Обичах да се разхождам по излъскания му до блясък под и да наблюдавам работата на монасите, които преписваха ръкописи или пък илюстрираха страниците на часословите с прелестните си миниатюри. Дънивед също беше там — доминиканецът стоеше пред една стена с множество преградки, където се съхраняваха неподвързаните ръкописи. Когато го попитах какво прави, той ми обясни, че търсел копие на Cur Deus Homo — „Защо Бог стана човек“ — на Анселм 65 65 Анселм Кентърбърийски, един от най-изтъкнатите богослови на Западното християнство през Средновековието, (1033–1109 г.). — Б.пр. . После се върна към диренето си. Усмихнах се, за да скрия изненадата си, но после се засрамих — в крайна сметка, доминиканският орден беше прочут с високообразованите си представители, преминали през школите на Оксфорд и Кеймбридж. Да, Дънивед в никакъв случай не беше прост проповедник. Към коя ли дисциплина от тривиума 66 66 Цикъл от три основни дисциплини в средновековното образование, включващо обучение по граматика, реторика и логика. — Б.пр. или от квадривиума 67 67 Цикъл от четири основни дисциплини в средновековното образование, включващо обучение по аритметика, геометрия, астрономия и музика. — Б.пр. клоняха интересите му, запитах се аз. После се упътих към изхода. Рослин и Мидълтън седяха и ме чакаха в малкото дворче отпред. Щом ме видяха да приближавам, двамата се изправиха и застанаха на пътя ми, а Рослин вдигна ръка с разтворена длан в знак на добронамереност.

— Мистрес Матилда, не искаме да ви притесняваме, но се боим да не би да сте забравили за другарите ни Ланъркост, Лейгрейв и Кенингтън…

— А господарят ви помни ли ги? — сопнах се аз.

— Напоследък му се събраха доста други проблеми — момчешкото лице на гологлавия Мидълтън изглеждаше угрижено, а пръстите му току се стрелкаха към броеницата на врата му, сякаш орлето търсеше в нея някаква свръхестествена защита.

— Значи господарят ви не го е грижа за тях, но вас — да, така ли? Много внимавайте, господа, вече ви предупредих. Убиецът на вашите другари може би дебне и вас.

— Помним предупреждението ви, мистрес — прошепна Мидълтън, — но как бихме могли да се защитим, като не знаем кой е врагът?

— И аз не знам, сър. Ако знаех, щях да ви кажа.

— Попаднахме на следа… — започна Рослин, а после се озърна наоколо, сякаш подозираше, че в дворчето може да се е скрил някой шпионин. — В деня, в който беше убит Лейгрейв — продължи той, — някакъв францискански монах, или най-малкото мъж, облечен в кафявото расо на ордена, е бил забелязан да излиза през галилейската порта на манастирската църква.