Пол Дохърти - Притъмняващото небе

Отпих от ейла си, неспособна да реша кой можеше да е измислил този коварен план. Бременната Изабела щеше да свърши отлична работа на всеки един от възможните си похитители.

— Пълна мистерия — прошепнах. — Въпреки това някой определено се опита да предаде кралицата в Тайнмаут. Затова ли Кенингтън беше хвърлен от Дъкет Тауър? Дали не е бил надушил нещо? Или пък е бил премахнат като част от подготовката за нападението над крепостта? Така или иначе, кралицата се спаси само по Божията милост. Ако се бяхме забавили още малко, замъкът можеше да бъде превзет и всички ние щяхме да се озовем в капан.

— Едно е сигурно — Бертран избута чашата си с ейл и взе плаща си — и то е, че тамплиерите нямат нищо общо със смъртта на аквилите. Озъл ми се закле.

На излизане от кръчмата забелязах някакъв поклонник с тояга, върху чийто плащ бяха закачени най-различни украшения за спомен — раковината на свети Яков от Компостела 60 60 Символ на изминаването на пътя до гроба на светеца, намиращ се в Сантяго де Компостела, Испания, наречен Пътят на свети Яков или Ел Камино де Сантяго. — Б.пр. , палмови клонки от Светите земи и медал за спомен от Рим с папската емблема. За миг в паметта ми изникна безумното лице на Поклонника от Пустошта, белязано с тъмночервено родилно петно, който беше досаждал на кралицата в Йорк. После обаче забравих за него. След като се върнахме в манастира, реших да не докладвам на Изабела за разговора си с Дьо Монтегю. И без това имахме прекалено много работа покрай поредното приготвяне на багажа на кралицата, пък и каква полза би имало? Само щяха да възникнат още въпроси, а заплетените загадки, с които се бяхме сблъскали, можеха да се разрешат единствено с течение на времето и с натрупването на доказателства.

Не след дълго Бомон пристигнаха в манастира в целия си блясък. Тримата се опитваха да се представят за героите на деня и не спираха да се хвалят с невероятната храброст, която били проявили при „великата обсада на Тайнмаут“, както бяха започнали да я наричат. Успееха ли да си намерят някой достатъчно глупав слушател, те мигом се захващаха да му разказват за подвизите си. Лорд Анри — точно като древния Хораций — се изправил срещу опасността сам и отблъснал врага едва ли не с голи ръце. У лейди Вески тутакси се вселил духът на Минерва и тя посяла невиждано опустошение с арбалета си. Луи пък — същи старозаветен Мойсей — отправял молитва след молитва към Всемогъщия. О, да, що се отнасяше до лъжи и измами, Бомон бяха sans pareil 61 61 Несравними (фр.). — Б.пр. ! Нечестивата троица беше успяла да събере свитата и багажа си и беше препуснала на юг като триумфиращия Цезар, влизащ в Рим. „Истинска каменна стена“ бяха точните думи, с които Анри описваше как бил бранил Тайнмаут. В действителност Бомон нямаха никаква представа какво точно се е случило и не можаха да ни кажат нищо за заговора, вследствие на който шотландците бяха проникнали в замъка и едва не бяха заловили кралицата. Изабела от своя страна нямаше какво друго да стори, освен да приветства „милите“ си братовчеди с отворени обятия.

Веднага щом Изабела се приготви, великолепното ни шествие пое към Йорк. Пред Микългейт ни чакаше група рицари знаменосци в бляскави ливреи в синьо, златно и алено. Тяхната задача беше да ни въведат в града под пищните знамена с леопардите на Англия. Местните жители бяха зарязали търговията си и изцяло се бяха посветили на посрещането на своята приказно красива кралица, в чиято утроба растеше кралският наследник и която така чудотворно се беше спасила от сатанинския заговор на Брус. Виното се лееше едва ли не от чешмите, а по площадите, над буйните пламъци на огньовете, се въртяха огромни шишове, на които се печаха цели волове. На всеки ъгъл се произнасяха речи. От прозорците висяха шарени знамена. Свиреха тромпети и рогове. Хората надаваха радостни викове. Изабела тържествено се придвижваше по пометените улици, поръсени за случая с ароматни треви, а сбруята на млечнобялото й конче, украсена със златни и сребърни шевици, проблясваше на светлината на слънцето. Покрай моста над река Ус се разиграваха грандиозни улични представления. Кметът и членовете на градския съвет, пременени в разкошни одежди, поднесоха на кралицата кесия със сребърни монети и прекрасен бокал от венецианско стъкло. По-нататък група девойки със снежнобели роби и венци от пролетни цветя на главите изиграха пред нея някаква сцена от миналото на града, а после й подариха един поднос от чисто злато, инкрустиран със скъпоценни камъни. Хористите от близката църква, облечени в тъмночервени мантии, запяха: Isabellae reginae, laus, honor et gloria — хвала, чест и слава на кралица Изабела! На стъпалата на църквата „Свети архангел Михаил“ се разиграваше още някаква жива картина, възхваляваща живота на местния герой Търстън. И така, докато стигнем до портите на францисканската обител, денят превали. Там, според обичая, ни чакаше цяла тълпа парцаливи просяци, дошли да измолят милостиня от кралицата. Изабела вече ми беше дала една голяма кесия с медни монети, така че свитата й продължи към двора на манастира, а аз останах пред портите единствено в компанията на Дьо Монтегю. Бог ми е свидетел, просяците бяха ужасно много! Клетите създания бяха целите нашарени с белези, очите им бяха кървясали, а уродливите им тела бяха покрити с ужасяващи язви. Смрадта, която се носеше от тях, беше толкова силна, че не можеше да бъде прикрита нито от благовонията, струящи от дрехите и телата на придружителите на кралицата, нито от ароматните облаци тамян, които ги следваха. Бедняците протягаха костеливите си пръсти, изкривени като ноктите на граблива птица, и почти изтръгваха монетите от ръцете ми. Бързах да приключа с това задължение, като едновременно с това се стараех да разпределя подаянията възможно най-справедливо. Изведнъж сред морето от мършави фигури се появи и Поклонника от Пустошта. Нямаше как да го сбъркам — тъмночервеното родилно петно върху загорялото му от слънцето лице го издаде отдалеч. Той си проправи път до мен и докато си взимаше монетата, пъхна в ръката ми някакъв малък свитък.