Пол Дохърти - Притъмняващото небе

Изабела изглеждаше великолепно в кехлибарената си рокля от скъпа тафта, която беше облякла под изящен жакет без ръкави в синьо и златно. На краката си носеше сребърни чехли, поръбени с мека агнешка кожа, а върху косите си — разкошен тюлен воал. Докато се настанявахме, забелязах, че обсипаното със скъпоценни камъни ковчеже, в което кралицата държеше своите secretae litterae — тайни писма, е отворено. Отгоре на купчината лежеше някакво писмо, което очевидно беше получено съвсем скоро — веленът, върху който беше написано, изглеждаше съвсем нов. Освен това писмото носеше пурпурния печат на тайната канцелария на Филип Френски. Кога ли го беше получила господарката ми и защо ли го беше запазила в тайна? Известно време тримата стояхме скупчени около камината, обградени от танцуващите сенки, които свещите и маслените лампи хвърляха по стените. Дворът на манастира беше потънал в тишина — сестрите се бяха събрали в параклиса за вечерната си молитва. Изведнъж Изабела сложи край на любезностите.

— Откъде да започна? — гласът на кралицата беше гневен. — Измъкнахме се от Тайнмаут само благодарение на Божията милост! Не си мислете, че съм неблагодарна — тя ме ощипа по ръката. — Дьо Монтегю и кавалерите ми се справиха отлично със ситуацията, но това изобщо не биваше да се случва — кралицата ме ощипа още веднъж. — Кралят и Гавестън сърбат попарата, която сами си надробиха. Нокталиите получиха възмездие за делата си, но загадките около смъртта на тримата аквили все още не са разгадани. Най-важният въпрос обаче е следният: какво се случи в Дъкет Тауър? Защо бяха убити Кенингтън и хората му? За да бъдат наказани за нещо, или за да бъде изпълнен заговорът срещу мен?

Изабела и Дънивед се спогледаха, сякаш знаеха още нещо. Аз стиснах зъби, а после невинно попитах:

— Заговор срещу вас ли, ваше величество?

Пък и какво друго можех да кажа? Изабела от доста време ме държеше встрани от делата си. Кралицата ми се усмихна, потупа ме по ръката и се наклони към мен.

— Разбира се, Матилда. И ако добрият Господ не се беше намесил, онези шотландски войници щяха да проникнат през портата на Дъкет Тауър. Явно са знаели не само къде се намирам, ами и откъде смятам да избягам. Затова бяха на брега.

Отново ми се наложи да стисна зъби. Думите на Изабела звучаха като заучени и аз имах чувството, че кралицата не се опитва да стигне до истината, а да разбере какво знам аз.

— Ваше величество, има ли новини от Тайнмаут? — попитах.

— Да — отговори Изабела. — Новините са добри. Кастеланът е успял да отблъсне нападателите, а любимите ми братовчеди Бомон са невредими и предполагам, че скоро ще се присъединят към нас.

— Слава Богу — промърмори Дънивед. — Но нека ви попитам следното, ваше величество: на вашите благородни братовчеди може ли да се… — той замълча.

— Да се разчита ли? — довърши Изабела. — Братко Стивън, не вярвам на никого освен на хората в тази стая!

— Ами предателството в Тайнмаут? — попитах аз.

— В писмото си до мен — отговори Изабела — кастеланът признава, че един предател едва ли би се затруднил да се прокрадне през мъглата, да разбие страничната врата на крепостта и да я остави отворена за нападателите отвън.

— Но кой е можел да си направи тази уговорка с шотландците? Замъкът беше обсаден. Никой освен вестоносците не можеше да излезе, а дори те бяха изпращани рядко.

— Тамплиерът Озъл е успявал да влиза и да излиза от замъка безпрепятствено — отвърна Изабела. — Защо не и някой друг? Така или иначе, Дъкет Тауър беше нашият изход от Тайнмаут. Предателят очевидно е знаел за него, така че нищо не му е пречело да мине оттам, за да излезе от крепостта и да предупреди шотландците. Да не забравяме и светлинните сигнали, изпращани от стените на замъка — добави тя горчиво.

— Права сте — промълвих аз. — Шотландските войски действително са можели да проникнат в Дъкет Тауър, но така те са щели да се изложат на прекалено голяма опасност. Приливът е можело да дойде и да им отреже пътя за бягство. При това положение те са щели да бъдат принудени да се придвижат през кулата, тоест да се справят с войниците там. Да не говорим, че по пътя към покоите на игумена също са щели да срещнат съпротива. В крайна сметка, можело е въобще да не стигнат дотам, а при всеки опит за отстъпление са щели да бъдат избити. Кастеланът щеше да се погрижи за това. Да — заключих аз, — шотландците е трябвало да ви изкарат от замъка, затова са атакували. Очевидно става дума за заговор, но защо? И кой стои зад него? — погледнах към Дънивед, но той само се прекръсти и промърмори една благодарствена молитва.