Пол Дохърти - Притъмняващото небе

— Слава Богу — добави той, — това ни осигури малко време. Успяхме да вдигнем тревога, преди портата да бъде атакувана.

Въпреки дебелите стени грохотът на битката вече достигаше до нас.

— А защо не я заключихте? — Изабела беше облякла плаща си и вече насочваше членовете на свитата си към вътрешния двор.

— Един сержант и неколцина войници се опитаха, но бяха изненадани и избити. В замъка нахлуха шотландски войници. Сега се опитват да стигнат до главната порта.

Мъжът продължи да бръщолеви, но ние вече не го слушахме — трябваше да се подготвим за тръгване.

Дьо Монтегю, кавалерите на кралицата и другите членове на свитата й вече се бяха въоръжили до зъби. Скъпоценностите на Изабела отдавна бяха свалени в заливчето под Дъкет Тауър, а останалият й багаж се пренасяше в момента. Щом се приготвихме, Дьо Монтегю и кавалерите ни изведоха от покоите на игумена. Гъстата морска мъгла не ни позволяваше да видим какво се случва в другия край на замъка, където защитниците му отчаяно се опитваха да отблъснат нашественическите войски, но смразяващите звуци на битката — писъците, виковете и звънът на оръжията — отекваха навсякъде. В далечината гореше огън и пламъците му проблясваха през мъглата. Из небето се носеше черен дим. Въпреки това за момента не ни грозеше реална опасност — кралицата беше добре охранявана.

Когато стигнахме до Дъкет Тауър, открихме, че Рослин и Мидълтън вече са избягали през прохода. Последвахме ги бързо и скоро се озовахме на брега, вдъхвайки студения морски въздух. „Крилатият дракон“ беше готов за отплаване — носът му сочеше към открито море, грамадното му платно беше наполовина вдигнато, а от високата кърма се вееше кралският флаг. По вълните между брега и кораба се люшкаше цяла флотилия от малки и големи лодки. Приливът още не беше започнал. И така, ние излязохме от укритието си между скалите и се затичахме към водата, за да посрещнем спасителите си. Първата лодка се приближи към брега с вдигнати весла и килът й застърга по обсипания с камъчета бряг. Шестимата гребци веднага се притекоха на помощ на кралицата и придружителите й и ги качиха на борда. Дьо Монтегю, Дънивед и аз изчакахме втората лодка. В този момент един от кавалерите на Изабела изкрещя нещо и посочи към дългата редица снежнобели скали. Морето се беше отдръпнало и между тях и водата се беше появила широка пясъчна ивица, покрита с водорасли и камънаци. Вгледах се през изтънялата морска мъгла и зърнах проблясък на стомана, мяркаха се и някакви цветове. Дъхът ми секна от ужас. Наоколо се разнесоха тревожни викове. Явно шотландците бяха открили някакъв път през скалите и сега войските им препускаха към нас по брега. Цяло чудо беше, че кралицата не бе попаднала в капан още в прохода под Дъкет Тауър.

Кавалерите на Изабела закрещяха на гребците да побързат. Погледнах към морето. Лодката, която беше взела господарката ми, вече плаваше към кораба, но останалите още не бяха стигнали до брега. Една от дамите на кралицата — да ми прости Господ, но съм забравила името й — която беше останала с нас, се просна на мокрия пясък и захлипа истерично. Озърнах се към скалите. Шотландците приближаваха, а доспехите и оръжията им блестяха на слънцето. После отрядът им се закова на място, а облечените им в черна кожа стрелци излязоха напред. Те се прицелиха и стреляха, но, за щастие, не бяха преценили добре разстоянието и стрелите им паднаха далеч от целта. Вдигнал меча си, Дьо Монтегю веднага се зае да организира защитата ни. От прохода под Дъкет Тауър се изсипваха множество стрелци, слуги, пажове и войници от замъка и всеки, който носеше арбалет или дълъг лък, се включи в битката. Шотландците се втурнаха в атака и в бързината изпотъпкаха собствените си стрелци. В този момент Дьо Монтегю нареди на нашите да стрелят и челната редица на нападателите ни беше повалена. Вторият ни залп не беше така мощен, тъй като само стрелците с дълги лъкове бяха имали време да заредят отново. После шотландците връхлетяха върху нас и брегът се огласи от свистенето на стоманените им мечове и странните им бойни викове. Мъжете яростно се вкопчиха едни в други, докато накрая нападателите ни бяха отблъснати. Спасителите ни вече ни чакаха в плитчините, така че Дьо Монтегю и кавалерите ни избутаха сред разбиващите се в брега вълни. Оттам ни поеха гребците, които ни натовариха по лодките. Защитниците ни също се оттегляха към водата и веднага щом се озовяха на борда на някоя лодка, започваха да обстрелват преследвачите ни. Водата се обагри с кръв. Виковете на нападателите ни станаха още по-яростни. Кастеланът, Бог да го благослови, ни беше изпратил още войници, които вече изскачаха от прохода под Дъкет Тауър и атакуваха шотландците в гръб. Лодките бяха претоварени — из тях лежаха множество умиращи войници, покрити с ужасяващи рани, от които бликаше кръв. Една стрела се беше забила дълбоко в гърдите на изостаналата след кралицата придворна дама и бедната девойка се давеше в собствената си кръв. Капитаните на лодките крещяха на гребците да потеглят.