Пол Дохърти - Притъмняващото небе

Взрях се в доминиканеца с любопитство. Това беше първият път, в който той открито изразяваше неприязънта си към Лисабонеца.

— В крайна сметка — разпери ръце Дънивед, — най-добре ще е Александър от Лисабон да напусне замъка. Има и нещо друго. Според слуховете сред нас има предател. Ами ако този предател е Лисабонеца? Него не го е грижа дали замъкът ще устои, или ще падне. Той просто иска да се махне. Ами нека си върви, щом иска — да върви по дяволите!

Луи Бомон се съгласи. Аз също виждах логика в думите на доминиканеца. Александър беше обикновен наемник и не беше много ясно дали изобщо ще има куража да се изправи в защита на замъка.

Щом угощението приключи, благодарих на домакините ни и се приготвих да си вървя. Дънивед настоя да ме придружи до покоите на игумена и двамата бавно тръгнахме натам, обсъждайки кое би било най-добре за кралицата. Трябва да призная, че въпреки обичайната си коравосърдечност доминиканецът беше приел изключително присърце въпроса за безопасността на господарката ми и изглеждаше истински загрижен за нея. Заварихме Изабела седнала в едно подобно на трон кресло пред бумтящата камина в покоите й. Кралицата се беше загърнала плътно в наметката си, а подпрените й на една табуретка крака бяха обути в чехли. Из стаята се бяха настанали неколцина от любимите й пажове. На стола до нея седеше Дьо Монтегю и й четеше разни истории за крал Артур на светлината на един фенер. Господарката ми изглеждаше в добро настроение. Тя помоли Дьо Монтегю да спре да чете и с усмивка изслуша доклада ни с Дънивед за вечерята с тримата Бомон. На светлината на огъня лицето й изглеждаше още по-красиво от обикновено.

— Бомон — Изабела се облегна в креслото си и се загледа в черните тавански греди. — Ама че алчно семейство! За пари са готови на всичко. Понякога се чудя за кого работят…

— Какво искате да кажете, ваше величество? — учудих се аз.

— Не е тайна, че семейството им има кръвна връзка с всеки един от европейските монарси. Няма как да не се зачудя на кого предават сведенията, които събират от английския кралски двор. На баща ми? На папата? Или пък на всеки, който е готов да плати за тях? Пъхат си носа във всичко. Все едно, казаното от тях е истина — усмивката на Изабела се стопи. — Не мога да стоя тук вечно. Ако пътищата на юг са опасни, може би е време да тръгнем по вода.

— Ваше величество — рязко я прекъсна Дънивед, — късна пролет е. По това време на годината морето е бурно и пълно с опасности. Моля ви да почакате. Кралят сигурно скоро ще ни прати вест…

— Съмнявам се — кралицата се размърда в креслото си и махна с ръка на Дьо Монтегю. — Продължавай да четеш — много по-приятно е човек да се потопи във фантазиите си вместо в реалността. Имаш чудесен глас. Прочети ми отново пасажа, в който се разказва за онзи рицар, който влязъл в двора на крал Артур и предизвикал паладините му на двубой — Изабела сплете ръце. — Няма ли да е прекрасно да се върнем в Шийн, Уиндзор или Уестминстър и сутрин да чакаме слънцето да изгрее, през деня да се разхождаме из полята, а вечер да наблюдаваме как пада нощта? — в гласа й се прокрадна горчивина. — Вместо това ние се свираме сред тези пущинаци като зайци, опитващи се да избягат от сянката на ястреба. Лорд Бомон е прав. На това трябва да се сложи край. Как и кога ще стане това обаче — не мога да кажа. Матилда, ако искаш остани, а ако ли не…

Поклоних се и се оттеглих. Бях пийнала доста на пира при Бомон, така че си легнах рано.

На следващата сутрин се събудих от силно думкане по вратата на стаята ми. Отпред стоеше Дьо Монтегю с наметнат на раменете плащ и портупей на кръста.

— Хайде, Матилда, да вървим — каза ми той. — При стражевата кула е възникнал някакъв проблем. Говори се, че Александър от Лисабон и нокталиите му искат да си вървят.

— Ами да си вървят! — отвърнах. — И без това нямаме никаква полза от тях.

— Хайде, Матилда, моля те!

И така, аз затворих вратата и бързо се облякох — нахлузих обувки от груба кожа и се увих в един плащ. После обясних на един от кавалерите на кралицата къде отивам и последвах Дьо Монтегю през мъгливия главен двор на замъка до стражевата кула. Там се бяха събрали Александър и неговите нокталии, натъкмени в черните си одежди, развели бойните си знамена и съпровождани от гръмкия лай на бойните си кучета. Дворът беше претъпкан. Товарните кончета на нокталиите бяха изкарани от конюшните и гърбовете им се превиваха под тежестта на дисагите, сандъците и ковчежетата, с които бяха натоварени. Вгледах се в този легион от демони, който цели четири години беше висял над кралския двор като някаква зла прокоба. Цели четири години нокталиите неуморно бяха преследвали и без това изтерзаните тамплиери и безжалостно ги бяха убивали. И ето че сега бяха решили да си тръгнат. Кастеланът и офицерите му — стрелци и копиеносци — бяха ужасно разтревожени от факта, че така крепостта ще се лиши от много боеспособни мъже, още повече, че тепърва ни предстоеше да се изправим пред опасността, спотайваща се из мъгливата пустош. С едната си ръка Александър от Лисабон държеше юздите на черния си боен кон, а с другата се опитваше да прогони управителя на замъка от пътя си. Въоръжените мъже до него вече разгъваха черно-златните знамена — знак, че са готови да се метнат на седлата и да потеглят. Когато двамата с Дьо Монтегю се приближихме, Лисабонеца тъкмо избутваше напред някакъв рошав селянин, облечен в животински кожи.