Пол Дохърти - Притъмняващото небе

— Това е моят водач — извика той на кастелана. — Озуит от Тийсдейл. Според него кралят и лорд Гавестън не са далеч оттук и с тях има многочислена войска. Той ще ни преведе през пущинака, за да обединим силите си с тях.

Огледах Озуит. Главата му беше голяма, косата и брадата му — сплъстени, очите му гледаха кръвнишки, а страните му бяха обрулени от вятъра… Заслушах се в бръщолевенето му — мъжът говореше бързо на местния диалект и така сливаше думите, че се налагаше някакъв коняр да превежда както на кастелана, така и на Лисабонеца. Въпреки че беше прост селяк, Озуит даде доста добро описание на кралските войски — знамена в синьо, златно и алено с озъбени леопарди отгоре. Според него кралят и Гавестън се придвижвали на север заедно с отряд уелски стрелци. Нищо чудно да беше така — един селянин не би могъл да си измисли всичко това. Дьо Монтегю ме стисна за ръката.

— Погледни лицето му, Матилда — прошепна ми той. — Вгледай се внимателно!

Озуит приличаше на беден орач, стремящ се да впечатли големците, сред които беше попаднал. Държеше се досущ като селянин — не можеше да застане на едно място и все потропваше с крака, почесваше се или пък си мърмореше нещо под носа. От време на време пристъпваше напред и се обръщаше към коняря. При следващото му приближаване се взрях по-внимателно в него и изведнъж разпознах лицето под рошавата коса и сплъстената брада. Това не беше нито селянин, нито неграмотен орач, ами Озъл Ирландеца — ненадминатият майстор на дегизировките, който се беше заклел да отмъсти на Лисабонеца и на неговите демони. Вместо при краля Озъл щеше да ги отведе право в Ада! Отворих уста с намерението да предупредя нокталиите — колкото и да ги мразех, не можех да гледам как тръгват към смъртта си — но Дьо Монтегю стисна ръката ми още по-силно. И така, аз замълчах, дивейки се на невероятно хитрото хрумване на Ирландеца да се престори на селянин. Един високопоставен тамплиер щеше да опише кралската свита много по-детайлно, отколкото беше успял да го стори „неграмотният орач“. Това съвсем беше убедило Лисабонеца да го последва. Нокталиите бяха решени да напуснат замъка и кастеланът не можеше да ги спре.

— Дано Бог се смили над душите им — прошепна Дьо Монтегю. — Нищо не мога да направя за тях. Пък и не искам.

В момента в който камбаните на параклиса забиха, възвестявайки, че е дошло време за Христовата литургия, нокталиите препуснаха през портите на замъка под разветите си бойни знамена. И така, дългата върволица от конници, товарни кончета и лаещи бойни кучета се отправи към мъгливата пустош, където шайката на Лисабонеца щеше да получи възмездие за делата си. Не е лесно човек да избегне смъртта. Може и да се опитва, но когато Бог поиска душата му, той трябва да е готов да я пусне. В онази ранна утрин въздухът беше пропит от миризмата на неизбежна смърт и без да искам, аз си представих отчаяните писъци на нокталиите, звъна на мечовете, свистенето на стрелите и тъпия звук на бойните брадви. Смъртното ложе на Лисабонеца беше постлано и той с все сили препускаше към него.

Единственото, което можех да сторя, беше да се върна при кралицата и да й прошепна новините. Щом ги чу, Изабела се прекръсти и промълви една молитва. После двамата с Дьо Монтегю отидохме на литургията в църквата на замъка. Не взех причастие. Не можех. Разкъсвах се от чувство за вина, макар да си давах сметка, че съм била безсилна да променя събитията. Ако се бях опитала да предупредя Александър от Лисабон, той щеше да ми се присмее и въпреки всичко щеше да тръгне към гибелта си. Същевременно щях да предам Озъл и тамплиерът щеше да бъде сполетян от ужасна смърт.

След литургията двамата с Дьо Монтегю седнахме на една пейка в склада за провизии на замъка и закусихме в трескаво очакване на новините. Те пристигнаха късно следобед — един оцелял войник от отряда на Лисабонеца потропал на страничната врата на крепостта. Бронята на младежа била цялата оплискана с кръв, бликаща от собствените му рани. Стражите го отнесли в лазарета на замъка и веднага пратили да ме повикат. Оцелелият беше парижанин и макар да беше млад мъж, едва ли щеше да победи смъртта. Раната в корема му беше смъртоносна и единственото, което можех да сторя за него, беше да облекча мъките му. Той лакомо изпи упойващата отвара, която му дадох, и започна да бълнува за някакви зелени поля, за майка си и за девойка на име Клариса. Щом дойде на себе си, веднага започна да ми разказва какво се беше случило с отряда им. Когато навлезли в мъглата, пълна с всякакви привидения и водни вещици, нокталиите се разтревожили и започнали да проклинат Лисабонеца. Той обаче останал непреклонен. И така, съдбата им била решена. След един час път от замъка капанът, към който ги водел Озъл, щракнал бързо и необратимо.