Пол Дохърти - Притъмняващото небе

— Кой ви нападна? — попита кастеланът, който веднага се беше отзовал на молбата ми да дойде в лазарета.

— Тамплиерите.

— Глупости! — изръмжа кастеланът.

— Тогава са били призраци — каза мъжът. — Адски демони, жадни за мъст. Казвам ви, чух бойния им вик: Beauseant 56 56 Името на бойното знаме на тамплиерите, с което влизали в битка. — Б.пр. . Зърнах и черно-бялото им знаме. Причакваха ни в мъглата като вълци. Щом се приближихме, изсипаха над главите ни дъжд от стрели. После дойдоха по-близо и замятаха копия и брадви. Кучетата и повечето от конете ни бяха повалени.

— Колцина бяха нападателите ви?

— Нямаха чет. Александър от Лисабон направи всичко по силите си. Накара ни да слезем от конете и да оформим щит с копията си, но тамплиерите го разкъсаха с брадвите, мечовете и боздуганите си. И така, отрядът ни се разцепи на малобройни групички. В един момент кръгът, в който се намирах аз, се разкъса. Спомням си, как ме раниха — той попипа корема си — и как побягнах. Зад гърба ми се носеха ужасяващи писъци. Лесно намерих пътя назад — просто вървях по следите, които бяхме оставили. След мен хукнаха преследвачи, но после изсвири боен рог и те се върнаха обратно — един от нас трябваше да оцелее, за да разкаже какво се беше случило — заключи младежът и се сгърчи от болка.

Погледнах към кастелана, но той само сви рамене. Аз сипах малко вино между устните на умиращия войник и зачаках край постелята му. Дьо Монтегю дойде да го изповяда призори. След това докладвахме на кралицата. Изабела беше станала рано и вече се грееше на слабия огън в покоите си.

— Баща ми ще побеснее — каза господарката ми, без да откъсва очи от пламъците. — Александър от Лисабон и нокталиите бяха негови хора. Всичко започна с кръвопролитие — прошепна тя, — така и ще завърши.

Двамата с Дьо Монтегю се оттеглихме в тесния коридор отпред и приседнахме върху възглавничките, поставени в нишата на едно прозорче. Той се наклони към мен.

— Нищо не можехме да направим, Матилда. Александър от Лисабон получи възмездие за делата си.

— Но какво означава това? — попитах.

— Обзалагам се, че Озъл и останалите са отишли в Шотландия — продължи внимателно Дьо Монтегю. — Сключили са примирие с Брус, в замяна на което той им е дал подкрепата си. После са се върнал на юг, което едва ли е представлявало кой знае каква трудност — цялата околност е замряла заради яростното преследване, на което графовете бяха подложили краля. Местните шерифи, управители на имения и градски кметове не смеят да си покажат носовете, така че пътищата са празни и по тях спокойно може да се придвижи военен отряд. И така, Озъл е решил да действа. Като изключим младежа, когото изповядах, едва ли има други оцелели от шайката на Лисабонеца. Трябва да се видя с кастелана — изправи се Дьо Монтегю. — Щом Озъл е тук, значи войските на Брус също не са далеч.

Настоях да го придружа и двамата отидохме при управителя на замъка. Опитният ветеран си беше направил същите заключения, до които бяхме стигнали и ние, но все още не вярваше в историите за тамплиерите. Дьо Монтегю обаче му прошепна нещо и веднага щом се съмна, кастеланът изпроводи съгледвачи по следите, оставени от нокталиите. Не знам дали тези мъже бяха по-умели от предишните, които бяхме изпращали, или просто този път враговете, дебнещи извън стените на замъка, им бяха позволили да се върнат, но те се върнаха. Новините, които донесоха със себе си, бяха потресаващи. Мястото на стълкновението между демоните на Лисабонеца и тамплиерите било пълно с изпотрошени копия, счупени ками, разпорени седла и парчета плат, но от труповете нямало и следа. Нокталиите били потънали вдън земя. Не по-малко стряскащи бяха новините за шотландските пълчища, нахлули в околността и опустошили селата по пътя си — криещите се из пущинака селяни бяха разказали на разузнавачите ни ужасяващи истории. Това беше достатъчно. Кастеланът веднага приведе крепостта в бойна готовност и изпрати на кралицата съобщение, с което я уведомяваше да се подготви за отплаване. В бележката пишеше още, че въпреки усилията си, управителят на замъка още не е успял да научи дали в крепостта има предател. Разбира се, предател имаше и ние съвсем скоро щяхме да го разберем.

Два дни след като Александър от Лисабон и нокталиите му бяха изтрити от лицето на земята, ни събуди сигнал за тревога. Зората тъкмо пукваше. В покоите на кралицата нахлу един от офицерите на кастелана, който ни съобщи, че страничната врата на крепостта е била намерена разбита.