Пол Дохърти - Притъмняващото небе

— Ами Кенингтън? — внезапно попита Дънивед.

— Не знам, отче. Тримата войници на върха на Дъкет Тауър са били в пълно бойно снаряжение. Освен това са били особено бдителни, тъй като са били на пост. Отваряли са си очите на четири за някой враг отвън, не е изключено да са знаели и за някой предател отвътре. Храната, от която са яли, и ейлът, от който са пили, не бяха отровени. Войниците не са вдигнали тревога. Въпреки това някой е влязъл в кулата, изкачил се е по онова вито стълбище, минавайки покрай стаите на Мидълтън и на Рослин, а после е излязъл на площадката на върха, убил е тримата войници и ги е изхвърлил през някоя от бойниците. Маже нападателят им да не е бил само един. А пък може и… — опитах се да продължа аз, но гласът ми затрепери.

— Аз също размишлявах върху изчезването на войниците — отбеляза Дънивед, поклащайки се напред-назад. — Сигурно знаете, че Светата инквизиция си подбира членове от редиците на моя орден и че нашите трибунали често си имат работа със случаи на вещерство и магьосничество. И така, аз се запитах: не е ли възможно събитията в Дъкет Тауър също да са свързани с някаква тъмна сила? От шест часа вечерта до шест часа сутринта на върха на кулата са се сменили три поста. Първите четири часа е дежурил Мидълтън, вторите — Рослин, а последните — Кенингтън. Мистрес Матилда изследва чашите и подноса им щателно, но тези мъже явно не са били отровени, нито пък упоени с някакъв еликсир или прах. Не открихме петна от кръв, нямаше и други следи от борба. Всичко това ме наведе на мисълта, че тримата мъже може да са били нападнати от някакъв зъл демон.

Анри Бомон се разсмя, поклащайки глава.

— Вие имате ли по-добро обяснение, милорд? — заинати се доминиканецът.

За кратко темата се измести към тайнственото и ние обсъдихме възможността в замъка да се крие някоя вещица или пък магьосник. Разбира се, никой от нас не взимаше тези приказки на сериозно, но вечерта беше мрачна и предразполагаше към подобни разговори. Освен това брат Дънивед беше отличен разказвач и за известно време историите му — независимо дали бяха верни, или не — ни завладяха. После Анри Бомон стана нетърпелив и забарабани с ръка по масата, подканяйки ни да се върнем към по-належащите проблеми.

— Рано или късно — започна той, щом привлече вниманието ни — ние ще трябва да напуснем този замък. Мен ако питате, това ще се случи по-скоро рано, отколкото късно, но при всички положения не можем да останем тук вечно. Накрая на кастелана ще му се наложи да изпрати съгледвачи, които да установят връзка с краля, или поне да се уверят, че пътищата на юг са безопасни за кралицата. Междувременно ние не бива да пренебрегваме възможността Тайнмаут да бъде атакуван отвън или предаден отвътре. Управителят на замъка разполага със стрелци и тежковъоръжени войници, както и с неколцина оттеглили се от служба рицари, които са се настанили в крепостта по милостта на краля. Дотук добре — той направи пауза, за да придаде по-голям ефект на думите си. — Аз обаче чух, че Александър от Лисабон, който води отряд от около седемдесет опитни войници, се чувствал в замъка като в клетка. Да не говорим, че реално никой не му е наредил да стои тук, дори напротив — Светия отец и крал Филип очакват от него да обикаля кралството и да преследва тамплиерите.

— С други думи — казах аз, — Александър от Лисабон намира клетката си за твърде тясна и има намерение да отлети.

— Да, ще отлети и ние не можем да го спрем. Но ако той си тръгне, враговете ни, които наблюдават замъка, веднага ще разберат, че отбранителната ни сила е отслабнала.

Тази новина беше изненада за мен, тъй като всячески се стараех да избягвам Александър от Лисабон и неговата шайка, и умишлено странях от стражевата кула и главния двор, където се подвизаваха те. Разбирах защо португалските наемници искат да си тръгнат — отбраната на замъка не беше тяхна грижа — но дали това беше единствената причина?

— Какво значение има това? — намеси се остро брат Дънивед. — Господа, дами — усмихна се той, — нека ви кажа, че преди да постъпя в доминиканския орден като послушник, аз бях войник. Военната наука не ми е чужда. Хайде сега да огледаме възможностите и да разсъдим логично. Ако този замък бъде нападнат, нашият дълг ще ни принуди да отбраняваме нейно величество. Но можем ли да кажем същото за Александър от Лисабон? Лорд Анри, имате право — Лисабонеца е просто наемник, натоварен от папата и от Филип Френски със задачата да преследва тамплиерите. Защо да рискува войниците си заради нас? Предполагам, че ако му се удаде възможност, той с радост би се измъкнал оттук, за да гони собствения си интерес.