Пол Дохърти - Притъмняващото небе

Вместо отговор на вратата се потропа и аз подскочих. В следващия момент — без да дочака покана — в стаята нахълта Рослин. Орлето потри ръце, за да се посгрее, а после откачи един плащ от куката на стената. Първо го предложи на мен, но аз му отказах и той го уви около себе си. Очевидно очакваше да го изгоня, но аз бях приключила с огледа на стаята и исках да го разпитам. Рослин си взе един стол и седна. Взрях се в червендалестото му, небръснато лице и в кървясалите му сини очи. Страните му се бяха напукали от вятъра, а по плътните му устни се беше набила морска сол.

— Мастър Рослин, можете ли да ми помогнете да разреша тази загадка?

Той поклати глава, а очите му продължиха да ме гледат студено и преценяващо. Орлето не ме харесваше и очевидно негодуваше срещу присъствието ми, но все пак нямаше намерение да прекрачва границите на добрия тон.

— Кажете ми, мастър Рослин — започнах, — не трябваше ли вие и другарите ви да останете с лорд Гавестън?

— Не — сопна ми се той. — Нашата задача е да охраняваме кралицата. Лорд Гавестън много уважава нейно величество. Пък и кого другиго можеше да изпрати кралят? На него самия не му достигат войници. Кралицата е много важна. Ние и нокталиите сме необходими тук.

Не можех да оспоря тези аргументи; в тях имаше сериозна доза логика.

— И вие сте готов да умрете за Гавестън, така ли? — попитах.

— А какво друго ми остава? — отчаяно каза Рослин, извръщайки очи и потропвайки с ботушите си по каменния под. — Мистрес — погледна ме той отново и този път и лицето, и гласът му бяха по-меки, — всичките сме в кюпа: и аз, и другарите ми, и Гавестън… — той придърпа стола си към мен. — Преди нещата да тръгнат на зле, дадохме кръвна клетва и крояхме страховити планове. Сега всичко ни се връща. Ние сме осъдени. Няма връщане назад. Няма измъкване. Бих могъл да ви кажа още някои неща, но не бива. Но запомнете това — ако лорд Гавестън потъне, потъваме и ние.

— А каква беше мисията на Ланъркост в Шотландия? — попитах.

Рослин не отговори.

— Кажете ми — настоях.

— Вероятно е трябвало да потърси убежище за господаря ни — в случай че лорд Гавестън отново реши да отиде в изгнание — отвърна Рослин, без да ме поглежда.

— А не е ли възможно да е търсел помощ срещу великите графове? — попитах.

Рослин не смееше да срещне погледа ми.

— Кажете ми! Вярно ли е, че Гавестън се кани да извърши държавна измяна?

— Не знам — отговори той. — Наистина не знам.

— Милорд Гавестън разстрои ли се, когато научи за смъртта на Ланъркост?

— Разбира се. Нима не сте чували слуховете? Говореше се, че двамата с лорд Гавестън са били любовници.

— А каква е вашата задача в момента?

— Вече е твърде късно — гласът на Рослин затрепери от мъка, но после заглъхна сред крясъците на морските птици и шума от разбиващите се в скалите вълни, които долитаха отвън.

— Какво имате предвид?

— Просто е твърде късно.

— И вие сте тук само за да охранявате кралицата, така ли?

— Да. Не мога да ви кажа нищо повече, мистрес. Вече е късно, твърде късно. Колкото и да ни притискат обстоятелствата, ние не можем да предадем господаря си. Твърде късно е за покаяние — той въздъхна. — За опрощение — също.

— Защо тогава дойдохте при мен?

— Вие знаете, че Кенингтън не е дезертирал. Той е мъртъв. Наблюдавах ви, мистрес, и забелязах, че сте честен и състрадателен човек. Не ви лаская. Като оставим настрана господаря ми и другарите ми, аз съм напълно сам… Ако нещо се случи с мен… — Рослин отвори кесията си, извади оттам две златни монети и въпреки възраженията ми, настоя да ги взема. — Запалете свещи — помоли ме той и се изправи на крака. — Нека свещеникът прошепне опрощение в ухото ми. После идете в някоя църква и поръчайте да отслужат литургия за упокой на душата ми. Колкото до тялото ми — погрижете се, моля ви, да не ме подритват като някое куче, ами да ме погребат прилично в осветена земя.

Поисках да му върна парите, но той поклати глава.

— Нямам към кого другиго да се обърна, мистрес. Вярвам ви — каза той и тръгна към вратата.

— Мастър Рослин?

Той се обърна.

— Кажете ми — кой би могъл да иска смъртта ви?

— Бог. Цял живот живях като куче, мистрес. Съвсем логично би било сега да умра като куче.

След тези думи Рослин се поклони и излезе от стаята.

В този момент аз осъзнах колко истинни са били думите на Изабела. Небето действително притъмняваше и скоро щеше да угасне и последният лъч светлина.

Труповете на Кенингтън и на двамата му оръженосци бяха открити малко по-късно през деня, носени от яростните вълни на прибоя. Проследих с поглед как ги качиха обратно в Дъкет Тауър. Вероятно стражите бяха паднали от кулата в пълно бойно снаряжение, но морето беше отнесло плащовете, ботушите и портупеите им. Мъртъвците бяха обезобразени. Солената вода беше издула телата им, а падането отвисоко и последвалото блъскане в скалите ги беше покрило с безброй грозни рани, натъртвания и охлузвания. Единственото заключение, което можеше да се направи от останките им, беше, че са паднали върху скалите, после морето ги е отнесло навътре и накрая приливът ги е изхвърлил обратно на брега. Независимо дали бяха убити, или се бяха самоубили, трите войничета бяха загинали по ужасен начин. Дънивед помаза телата им и опрости греховете им. Последва тягостна заупокойна литургия, отслужена в мрачния параклис на Тайнмаут, и бързо погребение в претъпканото гробище. Новината бързо обходи замъка, допринасяйки още повече за мрачното ни настроение. Зловещото предчувствие, че кървавата драма, която беше нахлула в живота ни, далеч не е приключила, също се засили. Какво можеше да се направи? Загадките, с които се бях сблъскала, бяха невероятно заплетени. Как беше възможно трима опитни воини, стоящи на пост, да станат жертва на такова брутално убийство?