Пол Дохърти - Притъмняващото небе

Дните минаваха Изабела си почиваше, затворена на сигурно място в покоите си. Дьо Монтегю беше убеден, че Озъл се е прикрил сред придошлата в замъка тълпа, мотаеща се из замъка, а тя беше доста шарена. В крепостта се стичаха множество занаятчии и търговци, скитници и местни жители, които очакваха със страх това, което предстоеше да се случи. И най-накрая то се случи — замъкът беше напълно изолиран. Никакви вестоносци или пратеници. Никакви каруци с провизии. Никакви странстващи проповедници, занаятчии или търговци. Да, все още изпращахме съгледвачи, но те така и не се връщаха. Нощем из пустошта грейваха огньове, същото се случваше и в обвитото от мъгла море. Кастеланът поиска аудиенция при Изабела. Тя го прие в личните си покои, облечена с вълнена рокля, кожени обувки и пелерина, плътно увита около врата и гърдите й. Стаята се осветяваше от потрепващи факли и се отопляваше от припукващи мангали, които прогонваха злите духове, витаещи из вездесъщата мъгла. Независимо че Изабела го покани да седне, кастеланът — опитен войн със сурово лице — настоя да коленичи в краката й. После отправи поглед зад гърба й, където стоях аз, и към стола от дясната й страна, в който се беше настанил Дънивед.

— Ваше величество — започна кастеланът, а после замълча, но не след дълго продължи. — Ваше величество, из пустошта е пълно с войници. Фламандските пирати също не са далеч. Накратко казано, хванати сме в капан. Боя се…

— От какво, сър?

— Тази крепост може да устои на всеки враг — отвърна той.

— Тогава от какво се боите, сър?

— От предателство, ваше величество.

— Имате предвид измяна! — озъби му се Дънивед.

— Преподобни братко, нощес изпратих един от най-добрите си разузнавачи…

— Още ли изпращате разузнавачи? Мислех, че вече сте престанали — прекъсна го доминиканецът, видимо обезпокоен.

— Да, братко, престанахме. Но този разузнавач не беше изпратен извън стените на крепостта…

— Пратили сте го да разузнае отвътре? — намесих се аз.

— Точно така, мистрес. Та след като се върна, разузнавачът ми докладва, че от замъка се изпращали сигнали.

— Какви сигнали? — попита Изабела.

— Много прости, ваше величество, но едновременно с това — недвусмислени — отговори кастеланът. — Някой заставал на стените на крепостта и просветвал оттам с фенер. Сигналите обаче били подавани ту от едно, ту от друго място, така че едва ли ще успеем да разберем кой е виновникът — той облиза устни. — Аз лично съм готов да защитавам този замък до смърт. Сигурен съм и в лоялността на хората си. За съжаление не мога да гарантирам за всички, които са се приютили тук. Ако в замъка има предател, ваше величество, позволете ми да ви покажа единствения изход, който мога да ви предложа аз — кастеланът се надигна с пъшкане, а коленете му изпукаха. — Моля, последвайте ме…

И така, всички ние тръгнахме след управителя на замъка. Във вътрешния двор заварихме Дьо Монтегю, който разговаряше с кавалерите на кралицата — млади мъже, едва завършили обучението си като пажове. Кастеланът прошепна нещо на Изабела и кралицата ми нареди да кажа на Дьо Монтегю и кавалерите й да ни последват. После продължихме да се придвижваме покрай стените на замъка, минахме през няколко кули, прекосихме множество вътрешни дворчета и един голям двор, изпълнен с мъгла, и най-накрая стигнахме до укрепената с железни гвоздеи порта на Дъкет Тауър, където се бяха настанили аквилите и оръженосците им. Времето беше доста мразовито, така че вратите и капаците на прозорците бяха здраво залостени. Кастеланът обаче не ни поведе нагоре по тясното вито стълбище, което скоро щеше да се превърне в пътека на убиец, ами вдигна един дървен капак на пода, взе една факла от гнездото й в стената и всички тръгнахме надолу по някакви стръмни каменни стъпала.

Коридорът, по който поехме, беше тесен и ние имахме чувството, че варовиковите му стени ни притискат. Леденостуденото течение жилеше лицата ни. От време на време кастеланът спираше, за да запали някоя от обилно насмолените факли, окачени по стените. Пламъците мигом лумваха и осветяваха мразовития мрак. Понякога стъпалата ставаха толкова стръмни, че ни беше трудно да се задържаме на краката си. Дьо Монтегю и кавалерите на кралицата тихичко ругаеха, а Дънивед се зае да призовава светците и думите му: Miserere nobis 52 52 Помилуй нас (лат.). — Б.пр. отекваха в тъмнината. След първото стълбище се наложи да преодолеем още едно. Изабела не се оплакваше. Подпряна на мен и на Дънивед, тя решително вървеше напред и сякаш се опитваше да запамети всяка стъпка. Студът стана още по-нетърпим. Бученето на морето, подобно на барабанен тътен, се приближаваше все повече. Изведнъж тъмнината започна да се разсейва и след още няколко грубо издялани стъпала групичката ни се озова в едно заливче между скалите, покрито с дребни камъчета и пясък. Морският вятър беше свиреп, но въпреки това ние излязохме на брега и се огледахме наоколо. От двете ни страни, чак до замъка, който беше останал високо над главите ни, се редяха стръмни варовикови скали. На пясъка бяха изтеглени три лодки, а в самия залив беше закотвен голям боен кораб с масивен корпус, висока кърма и дълъг нос. Огромното платно на кораба беше прибрано, а по борда му се суетяха множество моряци.