Пол Дохърти - Притъмняващото небе

— Ваше величество — посочи кастеланът към кораба, — ето го спасението. „Крилатият дракон“ пристигна рано тази сутрин. Капитанът е инструктиран да ви отведе оттук, ако в замъка бъде извършено предателство. Не знам кой му е дал тези нареждания, но корабът е зареден с провизии и може да остане на котва, докато е нужно. Не мога да ви кажа нищо повече — при тези думи той разпери ръце, а после ни поведе обратно към замъка.

Кастеланът беше убеден, че истинският враг е сред нас и че единственото, което може да реши проблема, е в крепостта да пристигне многочислена кралска армия. Въпреки това — предвид размирните времена, които бяха настанали — той възприемаше ситуацията като нещо нормално. Все пак беше избухнала междуособна война — съвсем естествено беше из замъка му да се спотайват врагове. О, и те определено се спотайваха! На следващата сутрин ни събуди сигнал за тревога и викове: „Aux amies! Aux armes!“ 53 53 На оръжие (фр.). — Б.пр. . Посъветвах господарката си да остане в покоите си. После повиках Дьо Монтегю и кавалерите от свитата на Изабела, които се бяха въоръжили до зъби, и всички заедно слязохме в главния двор на замъка. Там заварихме кастелана и офицерите му, както и Рослин, който неистово сочеше към Дъкет Тауър. Кастеланът изглеждаше объркан и крещеше нещо на Рослин, но орлето беше изгубило ума и дума и просто продължаваше да сочи към кулата, поверена на аквилите. Приближих се към тях и дръпнах Рослин за ръкава. Той ме погледна с безумен поглед, а после примигна и ми кимна — явно ме беше познал.

— Изчезнаха! — промълви той.

— Кой е изчезнал?

Дънивед, целият увит в грамадния си плащ, се присъедини към нас.

— Кенингтън и двама от хората му! Изчезнаха! Бяха взели последната смяна преди зазоряване и стояха на пост — Рослин потърка лицето си. — А сега никакви ги няма!

Кастеланът нареди на офицерите си да успокоят тълпата — дворът вече се беше изпълнил с полуоблечени зяпачи, току-що измъкнали се от постелите си — и ние последвахме Рослин през призрачната мъгла до Дъкет Тауър. На входа ни чакаше Николас Мидълтън, по чието небръснато и сънено лице се четеше безкраен ужас.

— Няма ги — промълви той, опипвайки множеството религиозни сувенири и кръстове по жакета си. — Сякаш потънаха вдън земя!

Двамата с Дънивед последвахме кастелана и останалите нагоре по тясното вито стълбище — изкачване, което ме остави без дъх. Смразяващият студ, който лъхаше от каменните стени, вледеняваше потта по телата ни. Накрая минахме през някаква масивна дъбова врата и излязохме на посипана с чакъл площадка. Вятърът ни блъскаше и пареше очите ни, а надвисналите облаци сякаш всеки миг щяха да се стоварят върху ни. Вълните, които се разбиваха в скалите отдолу, почти заглушаваха дрезгавите крясъци на морските птици. Пристъпих предпазливо напред и се огледах наоколо. Назъбената стена беше висока най-малко шест стъпки, а бойниците бяха покрити с железни решетки — за случайно падане не можеше и дума да става. Приближих се към ръба и погледнах надолу — разстоянието до окъпаните в морска пяна скали беше зашеметяващо. Вятърът отнасяше всяка наша дума, така че Рослин ми посочи към някаква малка масичка, върху която бяха поставени една кана, три чаши с капаци и един дървен поднос, покрит с метален похлупак. Под масата бяха скатани няколко допълнителни плаща. Мангалите отстрани бяха пълни с пухкава бяла пепел, а фитилите на маслените лампи чернееха. Безсмислено беше да се опитваме да водим разговор тук. И така, аз обиколих площадката, но не можах да открия нищо подозрително — по нищо не личеше по стръмните стени да се е изкачвал тайнствен убиец, който да е нападал стражите в мрака. Дънивед вървеше след мен и шепнеше молитви. Да, наоколо не се забелязваха никакви следи, но не биваше да забравям, че площадката беше под постоянното влияние на стихиите — тъкмо затова я бяха посипали с чакъл.

Огледах масивната врата, през която се излизаше на върха на кулата. От вътрешната й страна освен резе имаше и грамадна кука, която се промушваше през една скоба в рамката на вратата. Направих знак на Дънивед да вземе съдовете, с които си бяха служили стражите, и с облекчение се върнах на стълбището. После Рослин ни покани в стаята си на долния етаж — просторно, но мрачно помещение, в което нямаше почти никакви удобства освен няколкото запалени мангала. Кастеланът и аз освободихме стражите си. Дънивед и Рослин застанаха над един от мангалите, за да се сгреят, а аз разгледах каната, чашите и подноса. Ейлът, или онова, което беше останало от него, се беше вкиснал, а хлябът и сиренето се бяха втвърдили, но все още ставаха за ядене. Изплакнах ръцете си на умивалника.