Пол Дохърти - Притъмняващото небе

И така, аз се върнах в Дъкет Тауър и претърсих кулата още веднъж, но, за съжаление, не открих нищо ново. Рослин дойде да се посъветва с мен. Двамата с Мидълтън съвсем бяха изгубили куража си. На колана си орлето беше закачило някаква торбичка, която беше открило в кесията на Кенингтън. Бележката, която беше оставена вътре, беше изписана със спретнат и прецизен почерк, и гласеше същото като предишните две:

Предупреждението беше ясно, заключението — очевидно. Кенингтън и другарите му бяха убити, но от кого и как? За момента не можех да предложа решение на тези загадки. Сред целия този хаос имаше още един въпрос, който не ми даваше мира, и колкото повече разсъждавах върху него, толкова по-важен ми се струваше. Какво правеше този боен кораб в залива? Кой му беше наредил да дойде в Тайнмаут? Кралят, Гавестън, Изабела? Кастеланът също не можа да ми помогне. Единственото, което ми каза, беше, че капитанът имал тайна заповед да не мърда от залива, докато опасността не отминела. Тъкмо се канех да му благодаря и да си тръгна, когато управителят на замъка ме дръпна за ръкава и ме замъкна в някакво тъмно ъгълче.

— Трябва да ви кажа още нещо, мистрес. Всички знаем, че из пущинаците се спотайват злодеи. Капитанът на „Крилатият дракон“ ме осведоми, че покрай северния бряг кръстосват и фламандски пирати. От време на време той пускал кораба си на вода, за да се увери, че всичко е наред. Та по време на една от тези обиколки „Крилатият дракон“ се натъкнал на някакво местно рибарско корабче, чийто екипаж твърдял невероятни неща. Според членовете му покрай северния бряг не се навъртали само фламандски пирати, ами и френски бойни кораби, плаващи под кралския флаг. Ето това вече е странно. Защо му е на Филип Френски да се топи в тези студени и мъгливи води?

Нямах отговор и на този въпрос, така че отидох да се видя господарката си. Изабела почти не излизаше от стаята си — понякога четеше, друг път спеше, а нерядко просто стоеше пред бумтящата камина, загърната в плаща си, и се взираше в пламъците на огъня. Коленичих пред нея и поставих ръцете си в скута й.

— Матилда, ma petite 55 55 Малка моя (фр.). — Б.ред. — усмихна ми се кралицата. — Какво има?

— Все същото, господарке моя. Тревожа се, че сте се затворили тук като някой отшелник в килията си. Почти не излизате, освен сутрин и вечер, за да подишате малко чист въздух. Преди разговаряхме, а сега вие мълчите.

Изабела докосна лицето ми.

— Матилда, ако ти кажа… Не, не мога.

— Кажете ми поне това, ваше величество — примолих й се аз, — кой нареди на „Крилатият дракон“ да дойде тук?

По лицето на Изабела се разля усмивка.

— Аз, Матилда.

— Но защо, господарке моя? Какво очаквате да се случи?

— Не знам, Матилда. Просто исках да съм подготвена за всякакъв развой на събитията. Ако не успея да избягам по суша, очевидно трябва да тръгна по вода. Капитанът на „Крилатият дракон“ ми е добър познайник. Почтен човек е. Ще чака, докато не му дам заповед да отплава. Не мога да ти кажа нищо повече, Матилда.

— Ами бойните кораби на баща ви?

Изабела не се изненада от този въпрос — кастеланът явно я беше осведомил за последните новини от крайбрежието.

— Делата и плановете на баща ми, Матилда, засягат само него и онези, които се крият в сянката му. Успя ли да разбереш — приведе се тя към мен — как е загинал Кенингтън?

— Ваше величество, твърде добре ви познавам, за да ви позволя да отклоните вниманието ми по този начин.

Кралицата отметна главата си назад и се засмя.

— В такъв случай, Матилда, всичко, което мога да ти кажа, е следното: vide atque tace — дръж си очите отворени, а устата — затворена.

По-късно семейство Бомон поканиха мен и Дънивед в стаята на Анри — може би най-добре обзаведеното помещение в целия замък. В покритата камина с причудлива форма пращяха цепеници, а на трапезата бяха поднесени чудни ястия, придружени от разкошни вина — явно личните готвачи на адската троица здравата бяха изтормозили слугите от кухнята на замъка. Стените бяха покрити с изящни гоблени, чиито златни и сребърни нишки проблясваха на светлината на множеството свещи. Подът беше идеално пометен и изтъркан до блясък с морска вода, а отгоре му бяха поръсени билки. Изобщо на фона на студения и мрачен замък тази стая беше изключително топла и уютна. Самите Бомон се бяха издокарали във великолепни премени и се държаха просто очарователно. Разбира се, едничката им цел беше да научат какво се крои в двора на кралицата, а кой можеше да ги уведоми по-добре от изповедника на Изабела и нейната сянка, както презрително ме наричаха те? Странна вечер беше. Седяхме в онази огромна стая, окичена с щитове и гоблени, огънят бумтеше, мангалите припукваха, а слугите ни носеха блюдо след блюдо. Постепенно разговорът премина от обичайните любезности към тревожното положение. Тъкмо тогава Бомон разкриха картите си. Те бяха влиятелни благородници с огромни владения в Шотландия и направо се ужасяваха от перспективата кралят да постигне споразумение с Брус и така да ги лиши от един доста солиден източник на доходи.