Пол Дохърти - Притъмняващото небе

— Какво споразумение? — остро попита Дънивед.

— За осигуряване на помощ срещу графовете и подкрепа за Гавестън в замяна на признаване на претенциите на Брус — промърмори Луи.

Думите му предизвикаха неловко мълчание. Лейди Вески се взря в таванските греди, а самият Луи се престори на много заинтригуван от винения си бокал. Анри пък забарабани с пръсти по покривката от златотъкан брокат. Откритият въпрос на Дънивед ги беше сварил неподготвени.

— А какво ще стане, ако лорд Гавестън бъде отстранен окончателно? — продължи внимателно доминиканецът.

Тишината, която настъпи този път, беше направо зловеща.

— Какво имате предвид? — попита лейди Вески.

— Какво ще стане, ако графовете успеят да изпълнят намеренията си? — разпери ръце доминиканецът, а после бързо се прекръсти. — Не казвам, че пожелавам такава съдба на кралския фаворит, но това изобщо не е изключено. Та какво би се случило тогава, лорд Анри?

Бомон отпи голяма глътка от виното си, взирайки се в мен над ръба на чашата. Дънивед можеше да си позволи такъв въпрос. Той беше доминикански монах, сиреч духовно лице, и личен изповедник на краля. Впоследствие спокойно можеше да каже, че с този разговор се е опитвал да разкрие истинските намерения на Бомон. Но ако Анри проявеше невнимание, отговорът му можеше да се изтълкува като държавна измяна.

— Ако лорд Гавестън… — Анри остави бокала си на масата. — Да, ако лорд Гавестън, да не дава Господ, понесе гнева на графовете, може да се стигне до междуособна война. Това обаче би било безсмислено. Никоя война не може да върне мъртвите. Другата възможност, до която би могла да доведе смъртта на фаворита — опазил Бог — е дългосрочно примирие. Възможно е кралят и великите графове да се обединят и, ако е рекъл Господ, с общи усилия да разгромят Брус.

— Ами кралицата, Бог да я благослови? — продължи Дънивед. — Как би реагирала тя, ако кралският фаворит бъде отстранен?

— Не мога да говоря от името на нейно величество — намеси се лейди Вески, — но предполагам, че първоначално тя ще се разстрои. После вероятно ще се примири — все пак такива неща често случват.

— А какво ще кажете вие, мистрес Матилда? — попита ме Анри.

— И аз като сестра ви, милорд, не мога да говоря нито от името на кралицата, нито от името на краля. Единственото, което мога да кажа, е, че съм дълбоко загрижена за добруването на господарката си. Стоим затворени в това орлово гнездо над северното море, докато из крайбрежните води кръстосват фламандски пирати, а сред пущинаците се спотайват какви ли не врагове. Мога само да се моля да си тръгнем оттук невредими, нейно величество да се присъедини към свитата на съпруга си и най-после всички да се озовем в безопасност.

— Кажете ми, Матилда — Дънивед присви проницателните си очи, сякаш светлината от свещите го заслепяваше, — как си обяснявате присъствието на аквилите тук?

— Тяхната задача е да пазят нейно величество кралицата.

— Съмнявам се! — намеси се Луи Бомон.

— Аз също — каза Дънивед.

— Аз пък мисля — намеси се Анри, нетърпелив да демонстрира лоялността си, — че лорд Гавестън ги е изпратил именно с тази цел. Охраната на кралицата е много важна задача.

— А не е ли възможно да ги е изпратил и за да я шпионират? — рязко попита доминиканецът.

Бомон сви рамене, а после скри лице зад бокала си.

— Ами всичките тези убийства? — лейди Вески посочи към мен. — Доколкото разбрах, Матилда, кралят ви е дал Тайния си печат и ви е натоварил със задачата да ги разследвате. Е, така ли е?

В онзи момент подозренията ми още бяха съвсем смътни, но аз все пак реших да ги споделя с присъстващите, за да видя каква ще бъде тяхната реакция.

— Ето какво мисля… — започнах аз, но после замълчах.

Вятърът блъскаше по дървените капаци на прозорците като някакъв разгневен дух — този звук бе сякаш постоянно присъствие в живота ми, голяма част от който прекарвах високо над земята, изложена на хапещи ветрове и плющящ дъжд. Изведнъж си спомних, че когато бях дете, зиме се събирахме около огнището и пеехме песни за лятото. В този момент ужасно много ми се прииска да съм далеч от този мрачен замък, на някоя окъпана от слънцето ливада…

— Матилда? — усмихна се Анри. — Бяхте започнали да ни казвате нещо…

— Когато Ланъркост падна от кулата — отърсих се от унеса си аз, — всички ние бяхме в църквата. Не знам защо му е било да ходи горе, нито пък защо е оставил оръжията си. Единственото обяснение засега е, че човек трудно би се изкачил по онази стълба с портупей на кръста. Същото се отнася и за Лейгрейв. Въпреки случилото се с другаря му, той също се е качил в камбанарията невъоръжен. Нито един от двамата не е бил забелязан да се отправя натам. На върха на кулата не открихме никакви следи от борба. На единия от первазите имаше отпечатъци от стъпките на Лейгрейв, но това е всичко. Възможно е брат Юсибиъс, звънарят… всъщност — усмихнах се едва-едва, — помощникът на звънаря, да е видял нещо и тъкмо това да е станало причина за ужасното му убийство.