Пол Дохърти - Притъмняващото небе

— Какво се е случило тук, мастър Рослин? — попитах аз.

В този момент откъм коридора се чу шум от стъпки и без да почука, в стаята влетя Анри Бомон.

— Защо е цялата тази врява? — излая той.

— Защото — побързах да отговоря аз, изпреварвайки грубата намеса на кастелана — мастър Робърт Кенингтън и двама от хората му са изчезнали.

— Дезертьори!

— В никакъв случай — озъби му се Рослин. — Сър Анри, моите уважения, но какво правите тук?

— Обезпокоен съм, разбира се — като всички вас — заплашително пристъпи към него Бомон.

— Да, милорд, всички ние сме обезпокоени — прекъснах го бързо. — Вие познавахте мастър Кенингтън, нали?

— Разбира се, че го познаваше — продължи да се ежи Рослин. — Освен това познаваше и Ланъркост, и Лейгрейв. Някога всички ние служехме в свитата му, макар че аз лично не се задържах много. Не е ли така, лорд Анри?

Тази новина ме изненада, но пък от друга страна, нищо чудно, че Гавестън се беше обградил с хора, доказали своята вярност към Короната. Поканих Бомон да се стопли на мангала и той с радост прие.

— Според мен, господа — заговорих бързо, — първата ни работа е да разберем какво се е случило със стражите — трима млади мъже в отлична форма загадъчно изчезват от върха на кулата. Доколкото разбирам, задачата им е била да наблюдават морето.

Кастеланът кимна.

— Макар да съм жена — усмихнах се аз, — военната наука не ми е чужда. Ясно ми е, че никой не би могъл да се изкачи по тези стръмни стени с това коварно море, бушуващо отдолу. Да не говорим, че е трябвало да го стори по тъмно. Е, права ли съм?

Всички се съгласиха.

— Не може да са ги нападнали и отвътре — добави Рослин. — Кенингтън и хората му бяха опитни воини и никога не биха се предали без бой.

— Видях ви да душите съдовете им… — обади се кастеланът.

— Да, но нищо не открих — отговорих аз.

Бомон ми хвърли презрителен поглед.

— Позволете ми да ви напомня, господа — добавих, — че съм тук по волята на техни величества.

— Кой приготви храната? — попита кастеланът.

— Кенингтън — отвърна Рослин. — После я занесе на върха на кулата, за да могат стражите да закусят, докато стоят на пост в часовете преди зазоряване. Мислех, че няма за какво да се безпокоим, и след като моето собствено дежурство приключи, заспах. Не чух никой да вдига тревога. Щом се събудих, веднага отидох да проверя какво става, но Кенингтън и другарите му вече бяха изчезнали.

— Отливът ще започне след няколко часа — заяви кастеланът. — Щом морето се отдръпне, веднага ще наредя на хората си да претърсят брега.

След това всички се върнахме на върха на кулата и полагайки всички усилия да не обръщаме внимание на воя на вятъра и на грохота на вълните, претърсихме площадката още веднъж. Приближих се отново до стената и надзърнах през една от бойниците — разстоянието до скалите отдолу беше зашеметяващо. В едно бях сигурна — Кенингтън не беше дезертирал от поста си. Орлето просто нямаше при кого другиго да иде. Без съмнение, тук се беше промъкнал убиец и със стражите се беше случило нещо ужасно. Но кой ги беше нападнал и как беше успял да го стори? Соленият вятър пареше очите ми и жилеше страните ми, така че дадох знак на останалите, че вече искам да се прибирам, и всички се събрахме на стълбищната площадка. Кастеланът промуши грамадната кука през скобата й в рамката, осведомявайки ни, че всички врати из кулите се заключват така.

— Заради ветровете, нали разбирате — усмихна се той. — Ако резето поддаде, вратата може да се отвори и дори да се счупи.

— На някой шегаджия сигурно много би му допаднала възможността да заключи някого в стаята му — отбелязах аз.

— И да, и не — лицето на кастелана се сбърчи от мъка. — Децата ми, Бог да ги прости, често си погаждаха подобни номера, но всеки възрастен, въоръжен с кама, може да промуши острието й през пролуката на вратата и да повдигне куката.

— Децата ви? — учудих се аз.

— Да, мистрес, някога имах деца — прошепна той тъжно, — но после Бог ми ги взе. Всъщност — взе ми всичко. Но както и да е — той примигна. — Искате ли да огледате стаята на Кенингтън?

Кимнах.

— Идвам с вас — настоя Рослин.

— Не, сър, не идвате! — казах аз и извадих печатите на краля и на кралицата от кесията си. — Negotium Regis — това са кралски дела.

Кастеланът с радост застана на моя страна. И така, аз помолих Дънивед и Дьо Монтегю да претърсят останалата част от кулата и последвах управителя на замъка надолу по витото стълбище. Пред една врата той спря, откачи куката от скобата и ме покани вътре. Стаята на Кенингтън приличаше на монашеска килия. Вътре имаше само един войнишки нар, а на сивкавата стена над него висеше обикновено черно разпятие. Затворих вратата зад гърба си и прерових нещата му, които никак не бяха много. Почувствах се ужасно неловко. Вещите на Кенингтън бяха печална, да не кажа жалка гледка. И той като Дьо Монтегю беше запазил някои спомени от детството си — няколко къдрици, едно очукано конче играчка с рицар на седлото, една избледняла миниатюра, на която беше изобразено излизането на Лазар от гроба, и няколко писма от майка му и сестрите му. Тъжно беше да видя детето, криещо се зад воина; онзи лъч невинност, който проблясва за кратко, преди небето да притъмнее и душата да бъде затисната от житейските несгоди и амбиции. Седнах на нара и се залитах какво ли се беше случило с този войник. Знаех толкова малко за него и за другарите му. Опитах се да си припомня слуховете, които се носеха за тях. Говореше се например, че когато аквилите постъпили на служба при Гавестън, те му се заклели да бъдат с него „ден и нощ, телом и духом“. Или пък че всичките били мъжеложци, влюбени в господаря си и един в друг. Гавестън ги използваше като лична охрана и момчета за всичко. Един Бог знае какво бяха замисляли. Не можех да не се зачудя и защо фаворитът ги беше изпратил в Тайнмаут, вместо да ги задържи при себе си. Привидната причина беше, че са нужни за охраната на кралицата. Но дали това беше всичко? От друга страня, защо Ланъркост беше ходил в Шотландия? И защо тримата Бомон бяха проявили такъв интерес към мисията му?