Пол Дохърти - Притъмняващото небе

Quinto: Юсибиъс. Защо беше убит той? Някой го беше проследил в костницата и му беше разбил черепа, затваряйки бъбривата му уста завинаги. Защо? Какво толкова е знаел послушникът?

Sexto: Загадъчното послание до аквилите, в което се казваше, че Гавестън затъвал все по-дълбоко. Очевидно авторът предупреждаваше орлетата на Питър, че с господаря им е свършено. Дали убиецът наказваше самите аквили, или пък се целеше в Гавестън и просто се опитваше да отслаби защитата му? В такъв случай, кога щеше да се прицели към самия фаворит?

Septimo: Тримата Бомон. Копчето върху парчето плат сочеше, че те може да са замесени в смъртта на Юсибиъс. Но защо? И за какво си бяха говорили с Ланъркост в ябълковата градина?

Octavo: Изабела и нейното отчуждено държание. Какво замисляше кралицата?

Nono: Едуард и Гавестън, хванати в капан от настъпващите към Йорк графове. Какво можеха да сторят кралят и фаворитът му и какво щеше да стане, ако попаднеха в ръцете на графовете?

Прегледах бележките си на фона на звуците, които се носеха от двора — манастирът се готвеше за вечерната молитва и за падането на нощта. Очите ми бяха натежали, а умът ми беше уморен; изобщо цялото ми същество плачеше за сън. Тази нощ спах непробудно и добре че стана така, защото на следващия ден започна слизането на Едуард и Гавестън в Ада. На сутринта през портите на манастира влетяха неколцина кралски вестоносци, чиито дрехи бяха целите опръскани в кал, а конете им — грохнали от изтощение. Новините, които донесоха, бяха ужасяващи. Графовете бяха много по-близо до Йорк, отколкото си беше въобразявал кралят. Смъртта на Ланъркост и Лейгрейв остана на заден план, пометена от гръмовния тътен на онова бурно време. Дворът изпадна в паника. Единствената възможност за спасение, с която разполагаха Едуард и Гавестън, беше бягството. И така, каруците бяха запрегнати, а товарните коне — изведени от конюшните. Голямото преследване беше започнало. Графовете бяха твърдо решени да заловят Гавестън и да го запратят във вечната нощ. Те нямаше да се съгласят на компромис, нито пък щяха да проявят милост. Ако Гавестън им паднеше в ръцете, щяха да го убият. Адът се разтвори и на главите ни се изсипаха безброй беди. Дори времето не беше на наша страна. Дъждовни бури и свирепи виелици задръстиха пътищата с кал. Принудени да бързат, Гавестън и Едуард изоставиха Изабела и свитата й и продължиха напред сами. Дългият ни керван от каруци и коне едва креташе през пущинаците, а суграшицата и хапещият вятър, напомнящи повече за отминалата зима, отколкото за настъпващата пролет, никак не ни помагаха. Приличахме на уморена и обезсърчена войска, побягнала от бойното поле. Топлехме се на едва тлеещи лагерни огньове, носехме подгизнали от влага дрехи, чешехме изранените си от ездата задници и непрекъснато пъшкахме и охкахме. Храната и водата ни бяха отвратителни, а виното, което пиехме — по-кисело и от оцет. Бягахме отчаяно, сякаш бяхме дивеч, преследван от освирепели хрътки, докато войските на Ланкастър, Херефорд, Уорик и Пембрук летяха към нас, развявайки бляскавите си знамена и затягайки обръча си все по-плътно. Въпреки това графовете не нападаха — изчакваха, за да видят какво ще стане.

В крайна сметка, Едуард и Гавестън решиха да изчакат кралицата и един ден кралският съвет се събра в някакъв крайпътен хан. Общото помещение беше мърляво, прозорците бяха покрити с кирливи парцали, от почернелите таванските греди висяха връзки гниещ лук, огънят вдигаше пушек, а долнопробните пейки и маси бяха прогизнали от мазнина, но въпреки това именно там беше хвърлен жребият. Отвън ни пазеха само войниците на Ап Ител — не разполагахме с никаква друга защита. Великите графове наближаваха — техните съгледвачи вече се бяха сблъскали с нашите, а шерифите и господарите на имения от Нортумбрия 50 50 Териториите на север от река Хъмбър. — Б.ред. или не бяха получили вестта, че кралят има нужда от подкрепление, или се преструваха, че не са. Застигнаха и ни и по-лоши новини. През северната граница беше преминала многочислена шотландска войска, съставена както от конници, така и от пешаци. Въпреки че печелеше победа след победа в Шотландия, Брус явно беше решил да се възползва докрай от слабостта на краля. Моята господарка изглеждаше изтощена и, трябва да призная, Едуард го забеляза. И така, на мъждивата светлина в крайпътния хан беше взето следното решение: Едуард и Гавестън щяха да продължат на север, а Изабела и свитата й, придружавана от аквилите и техните оръженосци, щеше да потърси убежище в Тайнмаут. Александър от Лисабон и неговите нокталии вече бяха там, така че те също щяха да се присъединят към охраната на кралицата. С нея щяха да тръгнат и всички цивилни лица, слуги и свещеници, включително Дънивед.