Пол Дохърти - Притъмняващото небе

Останалата част от деня прекарах с господарката си. През повечето време Изабела беше мълчалива, но за сметка на това — много дейна. Беше написала няколко писма и без да ми ги покаже, ме накара да се погрижа да стигнат до Хъл и до още някои пристанища. Кралицата нямаше търпение да се махне от манастира, така че двете посветихме всичките си усилия на приготовленията около заминаването ни. Освободих се чак на другия ден по обед и веднага се върнах към разрешаването на загадките, с които се бях сблъскала. Първо трябваше да си поговоря с брат Юсибиъс. Написах бележка на Дьо Монтегю, за да му съобщя къде отивам, и се върнах в църквата. В кулата нямаше никого, така че прекосих нефа и се отправих към олтара на свети Франциск, който се намираше в единия от трансептите. Стъпките ми отекваха в празната църква. Страничните олтари тънеха в мрак, като изключим мъждивата светлина на горящите тук-там свещи. Пред очите ми се мяркаха ту изрисуваните образи на ангели небесни, ту този на свети Франциск, прегърнал някой прокажен с капещи меса, червена уста и кървясали очи. Статуите и каменните фигури, издълбани в стените, се взираха невиждащо в мен. Почувствах лека тревога и дори — страх.

Спомних си думите на брат Юсибиъс, че входът за костницата се намира под стенописа, на който е изобразено Слизането на Христос в Ада, и го потърсих с поглед. Не след дълго го видях — доста схематичен, но въпреки това силно въздействащ образ на Le Bon Seigneur 48 48 Добрия Господ (фр.). — Б.пр. , протегнал ръце към множеството души, очакващи възкресението в преизподнята. Входът към костницата беше покрит с дъбов капак, поставен на нивото на каменната настилка. Лостът, с който се затваряше, беше изваден от металните скоби и лежеше на пода. Вдигнах капака и в очите ми блесна светлина — в дъното на стълбището гореше някакъв фенер.

— Юсибиъс? — провикнах се аз. — Юсибиъс?

Тръгнах да слизам по стъпалата. Щом се озовах долу, вдигнах фенера от земята и огледах страховитата костница. Пред мен се простираше дълъг коридор, по чиито стени имаше широки полици, отрупани с човешки останки. Някои от черепите още бяха бели, но други бяха станали кафяви от старост, а под всички тях имаше множество кости, наредени една върху друга като подпалки.

— Юсибиъс? — извиках отново.

Студът в костницата беше непоносим. Гласът ми прозвуча силно и отекна от каменните стени. Един плъх прекоси пътя ми, цвърчейки пронизително, сякаш възмутен, че съм нахлула в ловното му пространство. Продължих да вървя, вдигнала фенера високо над главата си. Множеството ниши, които се редяха край мен, бяха тъмни, но в края на коридора сякаш проблясваше нещо. Тръгнах натам под зловещия поглед на струпаните от двете ми страни черепи. Щом стигнах до целта си, вдигнах фенера още по-високо и се огледах. Брат Юсибиъс седеше подпрян на стената. Черепът му беше разбит. Оръжието на убийството — една дебела кост — лежеше захвърлено в скута му. Лицето му се беше превърнало в кървава маска, чертите му бяха зловещо изкривени, а невиждащите му очи се взираха мрачно в мен. Приклекнах до него. Едната му ръка все още стискаше меч, а другата — портупей. Полицата от дясната му страна беше разчистена от костите и на нея стояха няколко угаснали маслени лампи и една тенекиена тава, пълна с почетни ленти, монети, малки медали и кръстове.

— Ах, ти, крадлива сврако! — прошепнах аз и се прекръстих.

Юсибиъс явно беше използвал мястото като скривалище за дреболиите, които му бяха давали или пък беше намирал в църквата. Тук бяха и портупеите на двамата аквили — вторият открих зад гърба на мъртвия послушник. Явно убиецът го беше изненадал и го беше хванал в капан в страховитата костница. Сигурно лесно беше преодолял жалките опити на глуповатия звънар да се защити, а после с лекота беше разбил черепа му. Един Бог знаеше защо. Промълвих една молитва, а после се обърнах стреснато — нещо беше прошумоляло зад гърба ми. Бързо вдигнах фенера с едната си ръка, а с другата посегнах към камата си. Тъкмо реших, че въображението ми ме е подвело, когато забелязах някакво движение. Към мен се приближаваше призрачна сянка. Всъщност не — отдалечаваше се. Извиках след нея, но тя бързо потъна в мрака. Хукнах да я гоня, но тя ми се изплъзна. После чух шум от стъпки по стъпалата и вратата на костницата хлопна. Плувнала в пот, аз оставих фенера на земята и се затичах към изхода, но капакът вече беше залостен. Приклекнах на стълбището и се загледах в купчините кости край мен. Мъртвите не ме плашеха. Повече ме тревожеше убийството на Юсибиъс. Отидох да огледам трупа му още веднъж, но не открих нищо ново. Върнах се на стълбището и се заослушвах. Не мина много време и отгоре се дочуха стъпки. Извиках и в отговор чух гласа на Дьо Монтегю. Той вдигна капака и ми помогна да изляза от костницата. Докато се измъквах навън, пред погледа ми се мярна някакво парче плат с пришито върху него копче. На копчето беше избродирана сребърно-златна лилия на тъмнозелен фон — емблемата, която тримата Бомон носеха с гордост. Пъхнах парчето плат в кесията си, а после се приближих до една колона и седнах в основата й. Фенерът образува светло петно пред мен. Дьо Монтегю имаше много въпроси, така че ме последва и побърза да ми ги зададе. Казах му какво се беше случило и какво бях намерила.