Пол Дохърти - Притъмняващото небе

— Очевидно убиецът ви е нарочил — отвърнах му аз. — Кой е той и защо се занимава с вас — това не знам. Двама от другарите ви вече бяха убити. Вие може да сте следващите. Затова ви питам и ви моля да ми кажете истината — защо се случва всичко това?

Тримата младежи, които бяха „хвърчали нависоко“ и години наред се бяха облагодетелствали от влиянието на Гавестън, ме изгледаха мрачно.

— Това беше напъхано в ботуша на Лейгрейв — приближи се към мен Рослин и ми подаде някакво парче пергамент.

Знаех какво пише в малкия веленов свитък, още преди да го развия.

— Това ли е всичко? — попитах.

— Не можем да ви кажем нищо повече, мистрес — рече Рослин и пъхна палци в портупея си, който беше обсипан с безброй декоративни гвоздейчета. — Разбира се, че сме уплашени — примката доста се затегна около вратовете ни. Ще имаме предвид предупреждението ви. Няма съмнение, че въпросът е a l’outrance — на живот и смърт — заключи той и си тръгна, а останалите аквили го последваха.

Аз издърпах Дьо Монтегю по-навътре в църквата, облегнах се на една колона и се взрях в разкошната олтарна преграда.

— Кажи ми, Бертран — тамплиерите ли вършат тези гадости?

— Не — Дьо Монтегю се приближи към олтара и се прекръсти. — Разбирам подозренията ти, Матилда, но не си права — той извърна поглед. — Поне така мисля. А сега трябва да тръгваме.

— Не бързай толкова — смигнах му аз. — Скоро ще си имаме компания.

— Каква компания?

Направих му знак да замълчи. В този момент резето на вратата хлопна и в църквата влязоха тримата Бомон, тропайки с крака и изтръсквайки дъждовната вода от плащовете и ботушите си.

— Ето че отново се срещаме, мистрес — поклони ми се Анри с престорена любезност. — А ето го и писаря на кралицата — промърмори той, хвърляйки язвителен поглед към Дьо Монтегю, — потънал в разговор със сянката на нейно величество.

— Всички ние сме сенки под Божието слънце — сопнах му се аз.

В отговор тримата Бомон просто продължиха да се взират в мен.

— Защо ме проследихте дотук? — попитах. — За да разберете какво знам? Уверявам ви, че не знам много. А може би сте дошли, за да ми кажете за какво сте си говорили с Ланъркост в ябълковата градина сутринта, преди той да умре?

Усмивката на лейди Вески моментално посърна. Луи се прокашля и се извърна. Анри, както винаги, продължи да се ежи.

— Доста сте пряма, мистрес. Е, аз ще ви отвърна със същото — той хвърли поглед към Дьо Монтегю. — Пуснете камата, тамплиере! Не забравяйте, че сте тук единствено по милостта на кралицата.

— И по Божията милост също, милорд — отвърна дръзко Дьо Монтегю.

— Може и така да е — отговори Бомон, — макар че по всичко личи, че Бог е изоставил ордена ви на произвола. А сега, мистрес Матилда, ще бъда честен с вас — Анри стоеше толкова близо до мен, че усещах миризмата на вино в дъха му. — Срещнах се с Ланъркост, защото исках да разбера какво съобщение е занесъл в Шотландия и какви са плановете на краля. Напоследък се нароиха доста слухове, които твърдят, че Едуард възнамерява да поиска помощ от шотландците.

— Това едва ли е ваша работа, милорд.

— Нима? — Анри щракна с пръсти. — Аз пък не съм на това мнение. Помисли, жено! Гавестън е в огромна опасност. Ястребите кръжат над главите ни. Вашата господарка, Бог да я пази, е бременна. Как мислите — дали политиката, която води фаворитът, е в нейна полза? А може би е в полза на краля? Не, милейди, Гавестън пази само собствената си кожа и делата му не са заплаха само за мен, ами за всички нас — заяви той, а после се поклони и излезе от църквата, последван от роднините си.

— Е, скоро ще разберем дали Брус ще ни помогне, или не — замислено каза Дьо Монтегю.

Кимнах и погледнах към сумрачния неф. За миг ярките стенописи, изобразяващи мъките на Ада и сладостите на Рая, завладяха съзнанието ми напълно. Особено силно впечатление ми направи образът на една кралска двойка, обгърната в сияние.

— Кралският двор е като човешкото тяло — казах — и моята задача е да проуча симптомите му.

След тези думи аз прекосих нефа и отворих вратата към камбанарията. На приземния етаж нямаше никого. Помолих Дьо Монтегю да ме придружи, сграбчих стълбата с две ръце и тъкмо понечих да се покатеря на нея, когато съзрях на пода някакъв блестящ предмет — декоративно гвоздейче, подобно на онези, с които аквилите кичеха портупеите си. Вдигнах украшението от земята и го подадох на Дьо Монтегю.