Няколко дни след службата в памет на Ланъркост и набързо състоялото се погребение на тленните му останки в църковното гробище Едуард свика съвета си в приемната на игумена. Съвсем ясно си спомням онова великолепно помещение с мраморна камина, в която весело пращяха борови цепеници, поръсени с изсушени билки за ароматизиране на въздуха. Въпреки че вече беше пролет, времето навън беше доста хладно. Леденият дъжд блъскаше по еркерните прозорчета с боядисани рамки, а студеният вятър, който нахлуваше през тях, караше цветните ленени завеси да танцуват. Столовете, табуретките и пейките бяха наредени покрай стените и в средата на стаята беше оставена само една огромна дъбова маса, обградена от кожени кресла. Украсените с хералдически символи плочи по пода бяха покрити с дебели ориенталски килими, а стените бяха декорирани с гоблени, посветени на радостта от лова, и цветни стенописи, изобразяващи сцени от живота на свети Франциск. Точно срещу камината беше поставен голям шкаф, претъпкан с украсени със скъпоценни камъни подноси, чаши от венецианско стъкло и метални съдове от Дамаск, които блестяха на светлината от восъчните свещи и буйно пламтящите факли, окачени по стените. Именно тук се затваряха Едуард и Гавестън, за да обсъждат кризата, завладяла Англия. Да, кралят и фаворитът му може и да не предприемаха кой знае какво, но затова пък се съвещаваха на поразия! Двамата бяха станали изключително подозрителни и имаха нужда от уединено кътче, където да се чувстват в безопасност. Обширната приемна на игумена беше идеалното място за тази цел — стените й бяха дебели и в тях нямаше пролуки, през които да надничат разни шпиони, вратата беше солидна, а над главите ни се извисяваха само лъскавите тавански греди, от които висяха знамената на кралския двор. До масата стоеше огромен сандък, пълен с какви ли не документи, но най-вече — с писма от шпионите на краля, осведомяващи го за събитията на юг.
За всеобща изненада, Едуард най-после беше взел някакво решение. Както винаги, кралят и фаворитът му бяха облечени еднакво — и двамата носеха мантии в тъмносиньо и алено, поръбени със златни нишки и обточени с хермелин. Лицата им бяха гладко избръснати и напомадени, а косите им — старателно сресани и подредени. Кралят седеше в единия край на огромната маса, а Гавестън — в другия. Отдясно на Едуард се беше разположила Изабела, облечена в снежнобяла роба и дълга златистозелена туника без ръкави, обсипана с украшения от позлатено сребро. Прекрасните коси на кралицата бяха прибрани в мрежеста шапчица и скрити под тюлен воал. От другата страна на масата се бяхме настанили аз, лейди Вески, отец Дънивед и братята Бомон, плътно увити в плащовете си, за да се предпазят от хапещия студ. Докато Едуард ни обясняваше защо ни е повикал, Изабела стоеше със сведени очи и си играеше с пръстена със сапфир, който носеше на средния пръст на лявата си ръка. В края на изложението си кралят измърмори, че бил допуснал огромна грешка, и тъжно се взря в Гавестън.
— Негово величество — започна фаворитът, подбирайки думите си, — осъзна, че идвайки на север, сме попаднали в капан. Куриерите ни докладват, че пътищата, мостовете и речните бродове на юг са изцяло под контрола на графовете.
— Тоест не можем да очакваме никаква помощ — намеси се Анри Бомон, разкопчавайки копчето на плаща си, на което бяха изобразени сребърни лилии на зелен фон. Отдолу се показа скъп зелен жакет. Анри отметна плаща от раменете си и посочи към вратата. — Не разполагаме с войска. Само с уелските стрелци на Ап Ител, собствените ни стражи и евентуално някакви местни наемници.
— Да, да — смразяващият шепот на Гавестън прозвуча като обвинение към некомпетентността на Едуард.
Кралят се беше затворил в Йорк и не можеше да събере никаква войска — нищо чудно, че търпеше нокталиите и техните безчинства и пренебрегваше смъртта на Ланъркост. Погълната от собствените си грижи, аз не си бях давала сметка колко голяма е опасността, надвиснала над Короната и над господарката ми. В този момент обаче истината нахлу в съзнанието ми като придошла река. Едуард не само се беше превърнал в беглец в собственото си кралство — скоро кралят можеше да се прости и с короната си.
— Не можем ли да поискаме помощ от Франция? — промълви лейди Вески.
Едуард поклати глава.
— Ами от Шотландия? — попита Дънивед.
— Това би било държавна измяна! — кресна Бомон. — Но какво друго можем да сторим?
— Ваше величество — изправи се Дънивед, изблъсквайки стола си назад, — умолявам ви да се вслушате в думите ми — проповедническият глас на доминиканеца беше силен и въздействащ. — Аз виждам само един изход — милорд Гавестън, граф на Корнуол, да напусне за известно време кралството и да потърси убежище някъде далеч от краля.
Читать дальше