Пол Дохърти - Притъмняващото небе

Прегледах тялото внимателно и забелязах, че по тила и слепоочията му има дълбоки вдлъбнатини. В този момент чух някакъв шум и се обърнах. На прага стоеше Дьо Монтегю. Направих му знак да се приближи. Той пристъпи напред, погледна трупа, а после се прекръсти и каза, че ще ме изчака отвън. Огледах тленните останки на Ланъркост още веднъж, прошепнах една заупокойна молитва, благодарих на брат Малахий и излязох навън при Дьо Монтегю. Попитах го къде е бил, но той поклати глава. После ме хвана за ръката и ме поведе към килията си — тясно помещение с варосани стени и оскъдна мебелировка, което се намираше близо до манастирската трапезария. Единственият що-годе луксозен предмет вътре беше цветният гоблен, на който беше избродиран златен кръст на червен фон. Дьо Монтегю беше изсипал съдържанието на дисагите си върху леглото, а сега седна на крайчеца му и се зарови из вещите си. Сред тях имаше една малка реликва, един псалтир със сребърна украса, изобразяваща петте рани на Христос, и няколко кожени кесийки, съдържащи един орден — подарък от майка му, една къдрица от косата й и една от косата на отдавна починалата му сестра. Сред предметите имаше още една флейта, една детска играчка и множество сувенири от различните тамплиерски светилища, които Дьо Монтегю беше посещавал.

— Моите скъпоценности — заяви той, без да вдига поглед. — Чух за смъртта на Ланъркост, но имах по-неотложна работа. Озъл и останалите преминаха северната граница и признаха Брус за пълноправен владетел на Шотландия. Нокталиите ни накараха да забравим и последните си остатъци от лоялност към Английската корона. Другарите ми отнесоха в Шотландия всичките ни притежания, включително и моите. Само това ми остана — Дьо Монтегю загреба вещите си от леглото и ги изсипа обратно в дисагите си. — Тези неща ми напомнят за детството ми край Лилшал, за постъпването ми в Ордена, за службата ми в Утремер… — той се изправи и ме хвана за ръцете. — Сега съм изцяло твой.

Усмихнах се на рицарската му поза. В отговор обаче той само ме изгледа тъжно.

— Аз може и да оставам тук, Матилда, но светът се промени. Принадлежността ми към Ордена вече не е тайна. Преди хората може и да са подозирали, че съм тамплиер, но сега вече го знаят със сигурност. За щастие, кралицата ме е взела под крилото си, така че колкото и да иска да ме унищожи, Лисабонеца не може да ме пипне. Освен това вече всички знаят за кървавото му дело в пустошта. Дълбоко в себе си Едуард едва ли е останал доволен от това грубо потъпкване на авторитета му. По времето на стария крал Лисабонеца незабавно щеше да увисне на бесилото.

— Старият крал изобщо нямаше да го допусне в кралството си — добавих горчиво аз.

— Така си е — въздъхна Дьо Монтегю.

— Къде ли е сега Александър от Лисабон? — попитах.

— Скрил се е в манастира при Тайнмаут заедно с нокталиите си — поне така ми каза Озъл, преди да замине — за миг Дьо Монтегю замълча — Току-що пристигам от града. Слуховете се разгарят като огън в стърнище. Графовете напредват бързо. Един Бог знае как ще свърши всичко. А що се отнася до Ланъркост, братята ми ме питаха…

Описах му накратко какво се беше случило и споделих с него, че според мен Ланъркост е бил убит. Собствените си преживявания в камбанарията запазих за себе си. Независимо от страховитите си подозрения, трябваше да запазя хладнокръвие и да остана нащрек. Ланъркост бе убит почти веднага след като му бяхме съобщили за смъртта на брат му. Тоест след като бяхме намекнали, че Джефри може да се е раздрънкал и така да е станал причина за кървава кланица в Дяволската дупка. Дали тамплиерите бяха решили да си отмъстят на Ланъркост? Те ли бяха изпратили в манастира убийци, които да въздадат бързо правосъдие? Вгледах се в лицето на Дьо Монтегю. Прекрасните му очи се взряха проницателно в мен. Нека Бог ми прости, но за известно време аз хранех подозрения към тамплиерите. После още един от аквилите падна покосен от смъртта.

През следващите два дни се отдадох на задълженията си в домакинството на кралицата. Разтревожена от новините, които бяха дошли от юг, Изабела нареди на слугите си да се подготвят за отпътуване. И така, под мой надзор те опаковаха съдържанието на гардероба й, в който имаше копринени конци на стойност шест лири, сребърни нишки за двайсет лири, четири дузини наметки, трийсет чифта чорапи, десет корсажа, една туника от лен, четирийсет туники от коприна и така нататък. После натъпкаха рубините, сапфирите, смарагдите и другите скъпоценни камъни в ковчежетата й, заключиха ги, запечатаха ги и ги натовариха по каруците. Междувременно Изабела писа до служителите си от Хазната в Уестминстър и до кралската болница „Света Екатерина“ край Тауър, която щедро покровителстваше. Искаше всички да са наясно, че макар да е заточена на север, тя все още държи на интересите си в Уестминстър, Лондон и навсякъде другаде. Освен с приготовленията на багажа аз бях заета и с някои задачи от медицинско естество — стривах прахове, забърквах лекове и пълнех бурканчетата си с разни мазила. Изабела пращеше от здраве, но изглеждаше умислена и отчуждена. Струваше ми се, че се блъска над някакъв проблем, които явно не можеше да сподели с мен.