Пол Дохърти - Притъмняващото небе

— Давай нататък — прекъснах го аз.

— Тъкмо залюлявах Петър и Павел за седми път — продължи той, хвърляйки поглед към църковната кула, — когато отвън се дочуха писъци…

— Ние също бяхме наблизо — намеси се Рослин. — Всъщност търсехме Филип. Четиримата закусихме заедно, но после той изчезна нанякъде…

Дрехите и косите на аквилите бяха подгизнали от дъжда, но те не обръщаха внимание — бяха твърде разстроени и уплашени. И тримата носеха портупеите си, но — също като Ланъркост — Лейгрейв беше свалил своя.

— Къде са мечът и камата му? — попитах аз, кимвайки на брат Юсибиъс в знак на благодарност за сведенията му.

— Един Бог знае — отвърна ми Рослин и рязко скочи на крака — тримата аквили даваха израз на чувствата си, крещейки по зяпачите наоколо.

В този момент отец Дънивед — с епитрахил на врата и шишенце миро в ръка — си проби път през тълпата. Докато той помазваше трупа, аз погледнах към църквата. На вратата стоеше Дьо Монтегю. Тъкмо му давах знак да се приближи, когато брат Юсибиъс прошепна в ухото ми:

— Те бяха!

— Моля?

Послушникът изпъна костеливия си показалец и ми посочи към тримата Бомон, които се бяха скрили от дъжда под покритите порти, които водеха към двора на църквата.

— Какво за тях? — попитах.

— Видях ги да говорят с мъртвия.

— С Лейгрейв ли? — попитах аз, приближавайки се още повече до звънаря; отец Дънивед тъкмо опрощаваше греховете на мъртвеца.

— Не, с първия.

Взрях се в лицето на Юсибиъс и изведнъж осъзнах, че звънарят далеч не е толкова глупав, колкото изглежда.

— Видях ги да говорят с него сутринта преди произшествието — добави Юсибиъс. — В ябълковата градина. Доста неща виждам аз и за няколко дребни монети мога да ви кажа много повече — заяви той и изчезна.

Дънивед вече беше опростил греховете на мъртвеца, така че се изправи, усмихна се и бързо се отдалечи. Аквилите заеха предишните си места около обезобразения труп на другаря си. Огледах го внимателно — тялото му беше цялото натъртено, костите му — потрошени, в черепа му зееха пукнатини, а по лицето му — ужасни рани. Едната му ръка и десният му крак стояха някак неестествено изкривени и вече се вкочаняваха в тази гротескна поза.

— Някой видя ли го да пада? — попитах.

В двора се мотаеше някакво момче, понесло наръч съчки, и Рослин го повика. Брашното по престилката на момчето подсказваше, че работи в близката пекарна. Махнах му да се приближи и го разпитах. Момчето говореше на някакъв неразбираем диалект и на всичкото отгоре заекваше, но аз все пак успях да разбера, че господарят му — фурнаджията, го изпратил в склада за дърва, за да вземе подпалки. Когато излязло от склада, момчето си спомнило за клюките, които се носели из манастира напоследък, и погледнало към църковната кула. Подадох му една монета. Момчето я сграбчи и така се разбъбри, че се наложи да го накарам да говори малко по-бавно. И така, огнярчето ми разказа, че видяло от камбанарията да полита някакъв грамаден черен силует, който приличал на „чудовищен гарван“. Тялото паднало на земята като камък. Не, заяви момчето, жертвата не размахвала нито краката, нито ръцете си. Не се чул и писък. Тялото просто се завъртяло във въздуха, ударило се в скосения покрив на църквата, после отскочило от керемидите като топка и полетяло към калдъръма. Щипнах момчето по бузата и му благодарих. После му казах да внимава да не измокри подпалките и то побърза да си тръгне.

Аквилите също чуха разказа на огнярчето. За съжаление, не можаха да ми кажат кой знае какво за Лейгрейв, освен че е бил доста близък с Ланъркост и смъртта му го е съкрушила. После аз реших, че ще е по-добре да поговорим на спокойствие, далеч от любопитните погледи на зяпачите, и двамата с Дьо Монтегю поведохме орлетата към покрития вход на църквата. Докато вървяхме натам, забелязах, че тримата Бомон надзъртат от убежището си и любопитно наблюдават послушниците, които отнасяха тялото на Лейгрейв върху една носилка, взета назаем от лечебницата на манастира. Ние се скрихме от дъжда под арката на входа, на която беше изобразен справедливият съдник Христос в Деня на Страшния съд. Под релефа бяха издълбани думите: Hic est locus terribilis! Domus Dei et Porta Caeli — „Колко е страшно това място! Това не е нищо друго, освен дом Божий, това са врата небесни“ 47 47 Битие, 28:17. — Б.пр. .

— Какво искате от нас, мистрес? — попита Рослин, потърквайки устни с нокътя на палеца си. — Имаме си работа — трябва да се погрижим за тялото на Лейгрейв.