Пол Дохърти - Притъмняващото небе

— Какво прави това тук?

Дьо Монтегю се ухили, разпаса портупея си, хвърли го на пода и посочи към стълбата.

— Отворът е твърде тесен дори за невъоръжен човек, Матилда, а ако носиш меч и кама, ще ти е още по-трудно да се провреш през него.

— Ето защо, значи, Ланъркост и Лейгрейв са свалили портупеите си! — възкликнах аз и се огледах наоколо. — Явно брат Юсибиъс има да отговаря за още много неща.

После двамата с Дьо Монтегю се изкачихме до върха на кулата и старателно претърсихме наоколо, но древната камбанария сякаш отказваше да издаде онова, което знаеше за мистериозната смърт на двамата млади мъже. Особено голямо внимание, разбира се, обърнах на прозореца, от който бяха паднали жертвите. Не намерих следи от кръв, но по наклонения перваз имаше отпечатъци от ботуши с широка подметка и тесен ток — точно от типа, който Гавестън и хората му обичаха да носят. Камъкът беше гладък и засъхващите кални отпечатъци в средата му бяха ясно очертани. Дано Бог ми прости за несъобразителността, която проявих тогава — вместо да разгледам следата по-внимателно, аз си извадих очевидния извод, че Лейгрейв вероятно е стоял на перваза, а после… после какво? Дали се беше самоубил? А може би някой го беше бутнал? Или пък го беше принудил да скочи? Но защо Лейгрейв беше оставил оръжията си и се беше качил в тази усамотена камбанария, от която беше паднал и приятелят му? И в двата случая трябваше да е замесен още някой — откъде иначе щеше да се вземе онова загадъчно послание? Погледнах през рамо. Дьо Монтегю се взираше в мен с любопитство. Споделих с него подозренията си. Той заобиколи дървената конструкция, към която бяха прикрепени камбаните, и ми подаде ръка.

— И на мен не ми хрумва нищо, Матилда. Хайде да вървим — той стисна пръстите ми и ме заведе до стълбата.

На следващия етаж, вместо да продължи надолу, Дьо Монтегю ме дръпна в един от мрачните и рушащи се ъгли, вонящи на влага и птичи изпражнения.

— Какво има, Бертран?

Той пусна ръката ми и се загледа в пространството зад гърба ми. С мъка потиснах тръпките, които ме побиха.

— Когато ти казах, че според мен тамплиерите нямат нищо общо с тези загадъчни смъртни случаи — той потри уста с опакото на ръката си, — имах предвид братството като цяло. Не е изключено обаче някой тамплиер да е решил да действа на своя глава. Може да се е дегизирал и да се е промъкнал в манастира, смесвайки се с добрите братя.

— Озъл! — възкликнах аз. — Но нали ми каза, че той е заминал за Шотландия?

— Заклех се да пазя тайна, Матилда — Дьо Монтегю се взря в очите ми и въздъхна. — На теб обаче мога да ти се доверя. Озъл наруши нарежданията на Магистъра. Каза, че няма да напусне Англия, докато не отмъсти на Лисабонеца за онова клане. Око за око, зъб за зъб, живот за живот. Нали познаваш Озъл… — той стисна ръката ми. — Видя какво направи в пустошта. Той няма да се спре, преди да е получил кървавото си възмездие — Дьо Монтегю се приближи до стълбата и погледна надолу. — Озъл е убеден, че Ланъркост е казал на Гавестън за срещата ни в Дяволската дупка, който пък — кой знае защо — е предал сведението на Александър от Лисабон — той се хвана за стълбата. — Възможно е Озъл да е отговорен за смъртта на двамата аквили.

Когато стигнахме до приземния етаж на кулата, Дьо Монтегю вдигна портупея си от пода и каза, че ще отиде да потърси Озъл.

— Хайде да се поразходим — хванах го за ръката аз.

И така, двамата излязохме от църквата. В този момент обаче при нас дотича някакъв запъхтян слуга и ни съобщи, че заседанието на кралския съвет се е отложило, но че нейно величество кралицата се нуждае от мен. Благодарих му и изчаках да се отдалечи.

— Матилда? — повика ме Дьо Монтегю.

— Бертран — издърпах го аз обратно в покрития вход, — какво ще кажеш за загадъчното послание към аквилите? Авторът му несъмнено е искал да подразни Гавестън — вътре пишеше, че затъвал все по-дълбоко.

— Той наистина затъва, Матилда — Дьо Монтегю извърна очи към небето. — О, да, чух слуховете за тайните му преговори с Брус. Разбира се, официално фаворитът твърди, че се е свързал със „съюзниците на Едуард в Шотландия“ — той се намръщи. — Какви са тези съюзници?! Да, напълно е възможно Гавестън да преговаря тайно с Брус от името на краля, но за това едва ли има някакви писмени свидетелства — би било твърде опасно.

— И?

— Това показва колко е отчаян Гавестън. Представлението е към края си, Матилда, но как ли ще свърши? — той сви рамене, а после ме целуна по устата и си тръгна.