Пол Дохърти - Притъмняващото небе

— Не сега! — прекъснах аз по-нататъшните му въпроси. — За момента всичко това ми изглежда напълно безсмислено — изправих се на крака — Откри ли Озъл?

— Не. Укрил се е. Ирландеца умее да се дегизира, така че ще се покаже, когато той поиска — Дьо Монтегю посочи към капака на пода. — Но не мисля, че има нещо общо с това.

Замълчах. После двамата с Дьо Монтегю излязохме от църквата и аз незабавно осведомих игумена за зловещото си откритие. Помогнахме на братята да отнесат трупа на Юсибиъс в дома на покойника, а аз прибрах портупеите на Ланъркост и на Лейгрейв и ги изпратих на Рослин заедно със съобщението, че са били намерени в едно тъмно ъгълче на църквата. Игуменът, разбира се, си даваше сметка, че убийството на Юсибиъс е свързано със смъртта на аквилите, но на уплашените монаси каза, че звънарят е бил убит от някакъв случаен злосторник, незнайно как успял да се промъкне в манастира.

Освободих се чак късно следобед. Кралят и кралицата бяха отишли на някакво тържество в сградата на Градската община. Дьо Монтегю продължи да търси Озъл, а аз се оттеглих в стаята си, която се намираше до покоите на Изабела. Измих се и се преоблякох, а след като си отдъхнах и се успокоих, се заех да приготвя някои лекове. Спомням си, че разбих няколко яйчени белтъка за лечение на открити рани, смесих малко мускус и кехлибар за облекчаване на тежка кашлица, захарен сироп и валериана срещу тревожност, а накрая приготвих и най-често употребяваното средство в двора — стрити корени от чемерика за дезинфекция чрез опушване. Докато работех, в ума ми нахлуваха спомени. Страхът на Гавестън. Безпокойството на Едуард. Изабела, бяла като статуя. Лейгрейв и потрошеното му тяло, проснато на земята като труп на пребито псе. Постоянното шушукане на Юсибиъс и хитрата му, многозначителна усмивка. Твърде ясните отпечатъци по перваза на прозореца в камбанарията. Мрачната костница, където бъбривата уста на Юсибиъс беше замлъкнала завинаги. Онази сянка, бягаща през мрака, и накрая — копчето с герба на семейство Бомон. Засега обаче аз не виждах връзката между тези картини.

Щом приключих с приготвянето на лековете, седнах пред малкото си писалище и започнах да описвам онова, което знаех. Взех един лист от скъпия велен, който Изабела ползваше за писмата си, и записах върху него всичко, което бях видяла, чула и върху което бях разсъждавала.

Според великата Тротула 49 49 Лекарка от Салерно, Италия, живяла през XI–XII в. — Б.пр. фундаменталният силогизъм в медицината е, че ако човешкото тяло беше съвършено, сетивата ни щяха да бъдат много по-развити. Обонянието ни например щеше да е силно като у кучетата, а зрението ни — остро като у котките. Човешкото тяло обаче не е съвършено и затова се налага лекарите да следят симптомите му, като се започне от двайсет и деветте признака за болест, които могат да се проявят в урината, та се стигне до петте признака, които възвестяват приближаването на смъртта. Всъщност, разкриването на убийство и диагностицирането на заболяване имат много общо помежду си. И така, аз реших, че е време да опиша симптомите, които бях забелязала, и да ги проуча внимателно.

Primo: Клането в Дяволската дупка несъмнено беше дело на нокталиите, но кой им беше казал, че групата тамплиери, която току-що беше пристигнала от Шотландия, ще бъде там по това време? Джефри Ланъркост, който беше чул за това от брат си? Или пък някой друг, който също беше узнал за срещата? Но кой можеше да е този друг?

Secundo: Ланъркост. Той беше свалил портупея си и се беше качил в камбанарията. Защо? С кого се беше срещнал? Ако се беше срещнал с убиеца си, как нападателят му беше успял да надвие един млад и силен воин? Възможно ли беше нападателите му да са били повече? И защо срещата им се беше състояла на това място?

Tertio: Лейгрейв. Въпреки онова, което беше сполетяло приятеля му в камбанарията, той също се беше качил там. Защо? И защо на свой ред беше свалил портупея си? Явно той също се беше чувствал в безопасност като Ланъркост. И пак — млад и силен воин… Беше ли застанал Лейгрейв на перваза на прозореца и ако да — защо? Принудили ли го бяха? Сам ли беше скочил, или някой го беше бутнал? Огнярчето от фурната обаче не го беше чуло да пищи — според думите му тялото на Лейгрейв просто паднало като камък.

Quarto: Защо убиецът се беше спрял точно на църковната камбанария — това мръсно и тясно помещение с онези застрашително полюляващи се камбани? Аз също бях изложена на опасност там. Кой ме беше видял да се качвам горе? И кой беше дръпнал въжетата на камбаните? Юсибиъс — на шега, или убиецът, за да ми навреди?