Пол Дохърти - Притъмняващото небе

— Клетникът полетя от камбанарията досущ като брат Тиоболд, разбивайки на пух и прах тишината и спокойствието в манастира.

— Кой е този брат Тиоболд?

— Беше послушник, но се спомина отдавна — осведоми ме звънарят, а после продължи да клюкарства. — Взе, че се влюби в една прислужница, и двамата станаха любовници. След като тя го напусна, Тиоболд се качи на върха на кулата и се опита да полети като орел. Преди да скочи, издълба няколко думи в стената на камбанарията. Все още си стоят там.

— Значи се е самоубил, така ли?

— Тихо! — Юсибиъс притисна показалец към устата си; под нокътя му се беше насъбрала мръсотия. — Духът на Тиоболд още броди из камбанарията и може да ви чуе.

Благодарих на звънаря и се постарах да запомня предупреждението му, че поклащащите се камбани могат да бъдат много опасни. После се изкачих по стълбата и се озовах на първия етаж от кулата. Тръпки ме побиха — помещението беше мрачно и страховито, а през тесните бойници нахлуваше студен въздух. Юсибиъс се провикна след мен, напомняйки ми да внимавам и осведомявайки ме, че отива да закуси. Всички етажи на кулата бяха потънали в мръсотия, из ъглите висяха паяжини, а по пода се валяха боклуци и птичи изпражнения. Най-сетне стигнах до камбанарията. Със сводестия си таван помещението приличаше на пещера, а тежките камбани заедно с въжетата и огромната дървена конструкция, към която бяха прикрепени, изглеждаха като някаква страховита военна машина. Отстрани оставаше съвсем малко място за движение. Прозорците бяха още по-големи, отколкото ми се бяха видели от двора — всеки един от тях беше около шест стъпки висок и също толкова широк, а зидарията беше към две стъпки дебела. Каменните первази бяха леко наклонени навън, за да може да се оттича дъждовната вода, и достатъчно широки, че на тях да стъпи човек. Камбаните бяха на едно ниво с прозорците и ако се залюлееха, спокойно можеха да изблъскат от кулата всеки, имал неблагоразумието да застане на пътя им. Това ли се беше случило с Ланъркост? Обиколих помещението предпазливо и старателно огледах пода, отрупан с курешки и гниещи пера и омазан с маслото, боята и лустрото, използвани за смазка и поддръжка на камбаните. Бронзовите гърла на Петър и Павел бяха покрити със сиво-сини петна, образували се под влиянието на стихиите. Малко над острите ръбове на камбаните бяха издълбани имената им, а под тях — датата на освещаването им.

Съвсем ясно си спомням онази стаичка на върха на църковната кула — зловещо място, което определено не стана по-приветливо, когато вътре се стрелна някаква птица с разперени криле и затъмни светлината, а после изхвръкна обратно навън, издавайки дрезгав писък. Дали тези стени бяха станали свидетели на убийство? Сам ли беше дошъл тук Ланъркост, или някой го беше придружавал? Какво ли се беше случило в действителност? Опирайки се с ръка о стената, аз внимателно се приближих до прозореца, от който ми се струваше, че трябва да е паднала жертвата. Огледах хлъзгавия перваз, но не забелязах нищо нередно. После се наведох през прозореца и дъхът ми едва не секна — височината до настлания с черни плочи покрив на църквата, а после и до огромния двор беше главозамайваща! Фигурите на монасите, които минаваха по калдъръма, приличаха на точици! Отдръпнах се назад и се взрях в грубите стени от дялан камък, в смълчаните камбани и в прашните ъгли на камбанарията. Изведнъж в паметта ми изникнаха думите на Юсибиъс за брат Тиоболд. Затърсих посланието на самоубиеца с очи, но не забелязах нищо, докато не се върнах до мястото, от което най-вероятно беше паднал Ланъркост. Върху гладкия камък над прозореца действително се различаваше някакъв отдавнашен надпис, който гласеше: „Тиоболд, който люби силно и загуби много“. Опипах буквите с пръсти. Дали Ланъркост беше чувал за тази история? Възможно ли беше да не е могъл да понесе вината заради смъртта на брат си и да се е самоубил? Едва ли — Ланъркост беше воин, а и службата при Гавестън доста беше калила характера му. В такъв случай, можеше ли да е бил убит? Не беше изключено, но един воин щеше да се съпротивлява на нападателя си и определено нямаше да го последва до тази усамотена стаичка. Именно в това се криеше цялата загадка.

В този момент нещо проскърца. Аз застинах на мястото си и ужасено се огледах наоколо. Камбаните се движеха! Все още стоях пред прозореца, от който вероятно беше паднал Ланъркост, а Петър и Павел се поклащаха бавно като две гигантски чудовища, внезапно пробудили се от сън. Наклониха се назад, а после се устремиха към мен, разтворили широките си гърла. В мига, в който зърнах тежките им железни езици, осъзнах, че ако остана тук, както сигурно беше направил Ланъркост, камбаните ще ме избутат през прозореца. Но защо се клатеха? Нямаше причина да ги бият по това време на деня… Прилепих се към стената и внимателно тръгнах към изхода. Камбаните се залюляха още по-силно, а острите им ръбове запориха въздуха като бръсначи. За щастие Петър и Павел се движеха в различни посоки, така че ако запазех спокойствие и действах предпазливо, можех да се измъкна. Накрая успях да се добера до стълбата и заслизах към долния етаж.