Пол Дохърти - Притъмняващото небе

Ето с такива неща се занимавах и през първите няколко дни след завръщането си от Дяволската дупка, но събитията, които последваха малко по-късно, така ме разтърсиха, че ще ги помня, докато съм жива. Семената на злото вече бяха засети, а те винаги дават богата реколта. И така, в онзи злощастен ден двете с господарката ми стояхме коленичили върху молитвените пейки в олтара на манастирския параклис, а брат Дънивед, пременен в празничните си одежди, тъкмо приключваше Великденската служба. Църковните камбани биеха, а доминиканецът вече вдигаше ръка, за да благослови присъстващите. Аз бях потънала в мислите си и разсеяно се взирах в дървената статуя на Иуда, върху която бяха поставени дванайсет свещи, угасени по време на утренята, отслужена на Велики четвъртък, като символ на безчестната постъпка на апостолите, които бяха изоставили Христос. В този миг откъм покрития с калдъръм двор долетяха пронизителни писъци. Дънивед бързо привърши благословията си. Погледнах към кралицата. Тя ми кимна и аз се присъединих към тълпата, която вече напираше да излезе през вратата за мъртвите. Отвън лежеше тялото на Ланъркост. Плащът му беше усукан около него, отдолу стърчаха ботушите му. Вратът му беше някак неестествено извит, а от строшения му череп бликаха струи кръв.

Отнякъде дотича войник. Наредих му да държи тълпата настрана и се приближих, за да огледам зловещата сцена. Разбира се, Ланъркост беше мъртъв — вратът му беше счупен, а черепът — разбит.

— Какво стана? — изправих се аз и се отдалечих от трупа.

В този момент Дънивед изскочи от църквата — явно някой вече го беше осведомил за случилото се. Доминиканецът все още беше облечен в тържествените си одежди, а в ръцете му имаше шишенце с миро.

— Какво стана? — повторих аз.

Дънивед коленичи до мъртвеца и бързо го помаза. Аз прошепнах една кратка заупокойна молитва и се огледах. Около трупа вече се беше събрала цяла тълпа зяпачи. Някои от тях сочеха към камбанарията, издигаща се в южната част на църквата. Войникът твърдеше, че Ланъркост бил паднал оттам. Вдигнах поглед. Кулата беше осеяна с тесни бойници, а на върха й имаше осем големи прозореца — по два на всяка стена. Камбаните вече бяха замлъкнали, но птиците, които гнездяха в камбанарията, все още вдигаха шум. Сведох очи към тялото на Ланъркост. Трупът му беше облечен само в кафяв плащ, риза и тесни панталони; шпорите от ботушите му бяха свалени, портупеят му също не беше на мястото си. Войникът се опитваше да удържи тълпата. Погледнах през рамо към Изабела — кралицата стоеше на вратата на църквата заедно с две от придворните си дами и мрачно наблюдаваше ставащото. Направих й знак да не се приближава. Тя ми кимна и се върна в църквата. Изведнъж си дадох сметка колко много се беше променила господарката ми напоследък; колко по-затворена и вглъбена беше станала. В този момент се чу пронизителното изсвирване на тромпет — знак, че Едуард и Гавестън се приближават — и всички паднахме на колене. Кралят и фаворитът бързаха напред, а зад тях подтичваше игуменът.

Дънивед привърши заупокойната си молитва, промърмори нещо в смисъл, че трябва да си смени дрехите, и побърза да си тръгне. Едуард и Гавестън очевидно се бяха облекли набързо — и двамата носеха дълги мантии без ръкави от пурпурно кадифе, навлечени върху обикновени ризи и тесни панталони, а на краката си бяха нахлузили меки кожени ботуши, които се хлъзгаха по калния калдъръм. Брадите им бяха наболи, косите им стърчаха на всички страни, а очите им бяха помътнели, сякаш кралят и фаворитът му бяха пиянствали цяла нощ. Гавестън приклекна до трупа. После повдигна главата му и опипа страховитите рани по лицето, шията, гърдите и краката му. Лично аз вече бях сигурна, че Ланъркост е паднал от камбанарията върху скосения покрив на църквата, а после се е изтърколил от него и е политнал към земята. Фаворитът се протегна и ме потупа под брадичката; очите му бяха пълни със сълзи.

— Значи е паднал, така ли? — попита ме той.

— Най-вероятно, милорд.

— Най-вероятно! — сопна ми се Гавестън. — Убит ли е бил, самоубил ли се е? Явно ще трябва да се задоволя със заключението на онзи надут пуяк Ингълрам Беренгер.

Извърнах поглед. Споделях мнението на Гавестън за Беренгер, но знаех кога трябва да си държа езика зад зъбите. Кралският коронер 41 41 Длъжността „коронер“ съществува в Англия от XI в. насам. Първоначално коронерите били назначавани от краля да бранят интересите на Короната (откъдето идва и името им) в отделните графства, но до края на XIX в. ролята им вече се била ограничила до разследване на случаите на насилствена смърт. — Б.пр. си беше кралски коронер и щеше да си свърши работата. Аз, разбира се, щях да сторя същото.