Пол Дохърти - Притъмняващото небе

— Не се безпокойте, Ланкастър все още кротува — уморено отвърна Дьо Монтегю. — Търсим Джефри Ланъркост. Имаме да му съобщим нещо за роднината му Джон.

— Аз съм Ланъркост — лениво се изправи един от аквилите.

Мъжът беше тъмнокос и набит, с леко гърбав нос и пълно лице, поруменяло от изпитото вино. Около хлътналите му очи се забелязваха големи тъмни кръгове, а кожата над разгърдената му риза беше осеяна с капчици пот. Явно беше яздил дълго, а после беше изпил доста вино, за да се освежи. Огледах го внимателно и в спомените ми мигом изникна изкривеното от ужас лице на единия от убитите тамплиери — приликата беше очевидна.

— Е? — разпери ръце Ланъркост. — Какво имате да ми съобщите за брат ми?

— Може би е по-добре да разговаряме насаме. Въпросът е личен.

— Тук сме насаме — отвърна орлето и присъстващите избухнаха в смях. — Нямам никакви тайни от приятелите си. Е, какви новини ми носите?

— Брат ви Джон… — обадих се аз, тъй като вече ми беше дошло до гуша от целия този театър. — Брат ви Джон — повторих — е мъртъв. Дано Бог се смили над душата му.

Арогантността на Ланъркост веднага се стопи, а физиономията му така посърна, че сърцето ми се сви от жал. Той се олюля и един от другите аквили — май че русокосият Рослин — стана да го подкрепи.

— Не, не! — прошепна Ланъркост, а после ни махна с ръка. — Май наистина е по-добре да поговорим насаме. Елате с мен.

И така, тримата излязохме от великолепната розова градина и застанахме под една колонада от сив камък. Дьо Монтегю се опита да подходи към въпроса деликатно, но убийството си е убийство и на света няма думи, които да го направят по-малко болезнено. Ланъркост го изслуша, скрил лицето си в ръце, а когато отново погледна към нас, по страните му се търкаляха сълзи.

— Вие също сте тамплиер, нали? — обърна се той към Дьо Монтегю, насилвайки се да се засмее. — Да, всички в двора знаят тайната ви, но кого го е грижа? Мнозина от приближените на краля имат роднини тамплиери. Горкият Джон! — гласът му се усили — явно гневът беше надвил скръбта му. — Александър от Лисабон и неговите нокталии… — той въздъхна. — Всичките ще увиснат на въжето, кълна се! Лично ще се заема с това.

— Успокойте се — приближи се към него Дьо Монтегю. — Има кой да се погрижи за Лисабонеца. Сега обаче искам да си поговорим за нещо по-важно. Брат ви беше родом от този край, нали така, от Йорк?

Ланъркост кимна.

— Един от другарите ми, Озъл — продължи Дьо Монтегю, — ми каза, че Джон е бил водачът на групата и че именно той е предложил срещата да се състои в Дяволската дупка. Брат ви споделял ли е с вас нещо за това?

Ланъркост се замисли. После си спомни нещо и лицето му се сбърчи от мъка. Явно вече осъзнаваше какво е имал предвид Дьо Монтегю с въпроса си. Личеше си, че не иска да ни лъже, но се чувстваше твърде засрамен и виновен.

— Да — прошепна той. — Каза ми.

— А вие казахте ли на някого?

— Не, не — развълнувано се изправи Ланъркост. — Аз… Аз… — той запелтечи. — Може и да съм казал на някого от другите аквили, но… Не, не мога…

След тези думи Ланъркост понечи да си тръгне, но аз го хванах за ръката. Той не направи опит да се освободи. Вместо това се взря отчаяно в мен.

— Казахте ли на друг?

— Не, не съм казвал на никого — промърмори той, а после се откъсна от мен и бързо се отдалечи.

Двамата с Дьо Монтегю очевидно нямахме повече работа там, така че се целунахме набързо в сенките и после всеки тръгна по пътя си. През следващите няколко дни се засичахме рядко. Той избягваше да идва в канцеларията на кралицата, оправдавайки се ту с едно, ту с друго, но, както разбрах по-късно, се беше занимавал с делата на братството си. Повечето от другарите му се бяха измъкнали от нокталиите, но трима от тях сякаш бяха потънали вдън земя. Молехме Бог да се смили над клетите им души. Вероятно шайката на Лисабонеца ги беше докопала и телата им вече лежаха захвърлени в някое блато. Мъртъвците, които бяхме оставили в къщата в падината, също бяха изчезнали — Александър от Лисабон ги беше използвал като примамка и сега, след като вече не му трябваха, сигурно беше излял гнева си върху тях. По някое време Ланъркост се върнал при Дьо Монтегю и го попитал за трупа на брат си, а когато научил истината, се опечалил още повече. Тази трагедия обаче скоро беше изместена от други новини. Великите английски лордове бяха свикали войските си и бавно се придвижваха на север. Покрай тези събития господарката ми непрекъснато се съвещаваше с Едуард и Гавестън и двете се виждахме все по-рядко. Тревожех се за здравето й, но макар и фина, Изабела беше много жилава. Беше на шестнайсет, в пълния си разцвет, и се беше превърнала в елегантна дама с изискано поведение. Сините й очи и златистото й лице сияеха от бременността, косата й блестеше като злато, а тялото й, което редовно къпех, пращеше от здраве. Коремът й наедряваше все повече и тя се шегуваше, че била станала „леко тлъста“. Така или иначе, главната грижа на кралицата в момента не беше бременността, а опасността, която ни грозеше. Веднъж, описвайки ми нерешителността на Едуард и безплодните опити на Гавестън да се отърве от изгнание, тя изпусна нервите си.