Пол Дохърти - Притъмняващото небе

— Езикът… — прошепна. — Колко е мъничък, а пък какви поразии може да свърши. Езикът — продължи той, вдигайки роговата си лъжица — всъщност е цяла вселена. Той може да отрови цялото тяло. Може да се подпали от огньовете на Ада и да изпепели цялата земя…

Забелязах, че очите на Озъл се взират в нещо над рамото ми. Обърнах се. Към масата ни се приближи някакъв мъж с ниско нахлупена качулка, но после отмина. Нахранихме се в мълчание. Когато свършихме, Озъл стана, кимна ми, потупа Дьо Монтегю по рамото и излезе.

— Какво става? — попитах.

Дьо Монтегю ми направи знак да замълча и аз се озърнах наоколо. Мъжът с качулката отново се беше приближил към нас, така че го разгледах по-внимателно. Непознатият беше облечен в тъмнозелени дрехи, а на краката си носеше ниски кожени ботуши. Чертите му едва се различаваха под ниско нахлупената му качулка. Внезапно мъжът се втренчи в нас — лицето му беше изпито и бледо, а покрай очите му имаше тъмни кръгове.

— Приятелят ви тръгна ли си? — попита той изпод качулката си. — Да не би да отиде да търси Давидовия ключ 31 31 Символичен ключ за разбиране на Божието царство. — Б.пр. ?

— Не, приятелю — отвърна му Дьо Монтегю и вдигна чашата си с ейл за наздравица. — Няма нужда от ключ. Соломоновият храм 32 32 Смята се, че първата квартира на тамплиерите в Йерусалим е била построена върху руините от Соломоновия храм, откъдето идва и името им — тамплиери, т.е. храмовници. В случая „Соломоновият храм“ е парола за „тамплиери“. — Б.ред. вече го няма.

Мъжът с качулката се сепна.

— Как така го няма? — шепотът му стана дрезгав.

— Унищожиха го — кратко отговори Дьо Монтегю. — В пустошта.

— В такъв случай, приятелю, аз ще си вървя — мъжът с качулката вдигна ръка за поздрав, а после бързо прекоси салона на кръчмата и излезе навън.

— Кой беше този? — попитах.

— Роджър Фърнивъл — отвърна Дьо Монтегю. — Престъпник, човек извън закона, свещеник, лишен от духовния си сан. Трябваше да ни чака тук, когато дойдем с другарите си от Шотландия, но сега… — той сви рамене.

— А странните думи на Озъл? Какво искаше да каже той с тези приказки за езика?

— Някой ни е издал, Матилда, макар че може и да не го е направил нарочно. Озъл иска да разпитаме Джефри Ланъркост.

Той взе ръкавиците си и тръгна да става от масата.

— Бертран — сграбчих го за ръката аз, — какво е направил Озъл на пътеката?

— Думите на Озъл са „сребро, очистено от пръст в горнило — прошепна Дьо Монтегю, — седем пъти претопено“ 33 33 Псалтир, 11:7. — Б.ред. . Ирландеца се закле да отмъсти на Александър от Лисабон.

— Кажи ми какво е направил на пътеката — настоях аз.

— Обезглавил е кучето и четиримата му господари и е наредил главите им на пътеката между скалите — Дьо Монтегю замълча и ме изгледа със съжаление. — Това е келтски обичай — промърмори той. — После е отрязал гениталиите им и ги е напъхал в устите им. Така Александър от Лисабон ще разбере, че битката ни е lutte a l’outrance , тоест че ще се води до смърт…

Животът в кралския двор изобилстваше от цветове, вариращи от най-светлите тонове на сребристото и златното до най-мрачните нюанси на черното. Пъстри знамена, символи на бляскаво величие, се вееха гордо под яркосиньото небе. Масите, покрити с истинска дамаска, се огъваха под тежестта на украсени със скъпоценни камъни подноси и бокали, препълнени с апетитни ястия, сочни плодове и разкошни вина от Бордо и долината на Рейн. По стените висяха пищни гоблени, а подовете бяха настлани с изящни плочки. Из приказно обзаведените вътрешни помещения преминаваха тържествено всякакви височайши особи, натъкмени в златотъкани премени. Из дворовете се разхождаха бойни коне във великолепни сбруи, а в близката арена за турнири, покрита с кехлибареножълт пясък, се тълпяха рицари в бляскави доспехи. Свиреха тромпети и рогове. Биеха камбани. Свещеници в богати одежди коленичеха пред високите олтари на дворцовите параклиси. Светлината, струяща през цветните стъкла на прозорците, обагряше църквите във всички цветове на дъгата. Из въздуха се носеше аромат на тамян. Хоровете припяваха химни. Писарите седяха из канцелариите, облицовани с дъбова ламперия, и скрибуцаха с пачите си пера, или пък подпечатваха писмата, които вече бяха написали, с пурпурен восък. Навън беше пълно с бронирани рицари и тежковъоръжени войници, готови да изпълнят волята на краля. Разбира се, дворцовият живот си имаше и други страни. Из пущинаците, мърлявите улички, задимените кръчми и гъмжащите от плъхове тавански помещения често се извършваха страховити убийства. Злодеи с нахлупени качулки и спуснати забрала се вмъкваха в стаите на жертвите си с извадени ками или пък опънати гароти 34 34 Тънко въженце за удушаване. — Б.ред. . На трапезите се поднасяха отровени вина и развалено месо. Високите ешафоди по площадите се превиваха под тежестта на обесените, а отрязаните глави, набучени по градските порти, заливаха улиците с порой от кръв. Самият въздух беше пропит от измяна и коварство, кръвожадност и предателство, притворство и високомерие. Бях виждала какво ли не и то не само из разните потънали в паяжини тавански стаички, под чиито врати пропълзяваха какви ли не гадини. Злото се беше настанило и на къде-къде по-изискани места.