Пол Дохърти - Притъмняващото небе

— Какво има? — хвана ме за ръката Дьо Монтегю.

Вместо отговор аз тръгнах надолу по склона, търсейки прикритието на падината, а Дьо Монтегю ме последва. Внезапното ни отдалечаване привлече вниманието на Озъл и той побърза да ни настигне.

— Какво стана? — настоя Дьо Монтегю.

— Зад онези дървета имаше въоръжени мъже — отвърнах аз, след като прецених, че сме се отдалечили достатъчно от ръба на котловината.

— Невъзможно — поклати глава Озъл.

— И защо? — троснах му се аз. — Не съм луда, Озъл! Не съм и някоя плашлива девойка с развинтено въображение, на която й се привиждат опасности навсякъде. Знам какво видях. Кой друг би могъл да се крие тук, в пустошта?

— Матилда има зорко око — въпреки всичките си съмнения Дьо Монтегю очевидно ми беше повярвал. — Пък и е логично. Нокталиите сигурно са знаели, че ще дойдем тук, така че са се оттеглили и са зачакали появата ни. Така са постъпили и с другарите ни вчера вечерта. После някой съгледвач им е дал знак и те са се впуснали в атака — убедено каза Дьо Монтегю и посочи към ръба на падината. — Можем да се върнем горе и да се огледаме, но така те ще разберат, че сме ги забелязали. Най-добре да се омитаме оттук.

— Могат ли да ни нападнат в котловината? — попитах аз.

— Не — Дьо Монтегю затегна катарамата на колана си. — Твърде много сме, въоръжени сме, пък и сме в бойна готовност. Очевидно се надяват, че ще минем по същия път и на връщане, и са ни подготвили засада.

Припомних си нокталиите: отряд наемни убийци, въоръжени до зъби; най-долна измет, събрана от кол и въже. С тях винаги се движеше глутница бойни кучета — огромни мастифи със страховити челюсти и зъби, яки вратове и нашийници с остри шипове. Вихрена орда от Каинови синове.

— Да предупредим и останалите — посочи Дьо Монтегю към дъното на падината. — Най-добре ще е да се върнем по различни пътища. Щом стигнем до някое населено място, нокталиите ще се оттеглят — едва ли ще искат някой да стане свидетел на кървавото им дело.

И така, Дьо Монтегю събра другарите си и след като отклони протестите им, заяви, че единственият ни шанс в момента е не битката, ами бързото отстъпление. Планът беше да се разделим на групи и да се опитаме да се присъединим към някой керван пътуващи търговци или пък да стигнем до някое от най-близките селца. Щяхме да се срещнем отново в Йорк. Тамплиерите бързо се съгласиха. Естивет каза една кратка благословия и всички се качихме на конете си сред шума от подрънкващи сбруи, проскърцващи кожи и свободно плъзгащи се в ножниците си оръжия. Естивет измърмори още една благословия, а Озъл прокле нокталиите, пожелавайки им демоните да разкъсат душите им и да ги пратят в Ада, където да се пържат цяла вечност, цвърчейки като бекон. Остроумната му забележка предизвика няколко усмивки. После си стиснахме ръцете, взехме си сбогом и насочихме конете си към ръба на котловината. Щом се изкачихме на възвишението, се пръснахме и препуснахме в отчаян, лудешки галоп.

И така, аз, Дьо Монтегю и Озъл изхвръкнахме от Дяволската дупка, оставяйки след себе си само облак прах. Студеният вятър бръснеше лицето ми, всичко пред погледа ми се сливаше, а до слуха ми достигаше единствено тропотът на конски копита. Предчувствието за надвиснала опасност не ме напускаше. Кръвта бучеше в ушите ми, а гърлото ми така се беше свило, че едва си поемах дъх. Стиснах здраво юздите и започнах да се моля всичко да се нареди. Да, аз бях придворна дама на кралицата, но въпреки това сега бясно препусках през пустошта — сурова като душите на преследвачите ни. Независимо, че бяхме само на няколко мили от кралския двор, тези убийци като нищо можеха да ми прережат гърлото. След известно време обаче се успокоих и тъкмо се зачудих дали не съм сбъркала, когато чух зад гърба си гръмовния лай на ловни кучета — адски звук, смразяващ кръвта. Ние забавихме ход, изкачихме се на едно възвишение и се обърнахме назад. С голямо усилие успях да потисна ужасения си вик — моментът никак не беше подходящ за прояви на слабост. Под нас обаче се разгръщаше кошмарна сцена. Из огрения от слънцето пирен се стрелкаха множество сенки, от близките горички излизаха още и още, но най-страшното от всичко беше, че с всяка група преследвачи тичаше и по един огромен тъмен силует — бойните кучета на нокталиите. Сърцето ми се сви от ужас. Четирима конници и един от зверовете явно си бяха набелязали групичката ни и вече летяха към нас. Дьо Монтегю се беше вцепенил и просто се взираше в тях, покрил устата си с ръка — изглеждаше, сякаш всеки момент ще повърне. Озъл обаче запази самообладание, приведе се в седлото си, присви очи и цъкна с език.