Пол Дохърти - Притъмняващото небе

— Но откъде са разбрали нокталиите, че другарите ни ще бъдат тук? — попита Озъл. — Сред тази пустош?

Въпросът беше последван от цял куп предположения. Дьо Монтегю ме хвана за рамото и ме поведе към къщата. Естивет се присъедини към нас.

— Александър от Лисабон и неговите нокталии? — обърна се към мен моят възлюбен. — Сигурна ли си, Матилда?

— А кой друг, за Бога?

Треперех. Ама че страховито място беше тази Дяволска дупка! Труповете лежаха проснати връз голата земя, клоните на дърветата се протягаха, сякаш очакваха по тях да бъдат окачени нови мъртъвци, а високата трева по ръба на котловината се люлееше от все по-силните пориви на вятъра. Над главите ни се носеха гарвани, огласящи околността със злокобните си крясъци. Сърцето и стомахът ми се свиваха от страх и единственото ми желание беше да се махна оттам.

— Ами ако се върнат? — попитах шепнешком.

— Едва ли — поклати глава Дьо Монтегю. — Не, не биха го направили, не и посред бял ден — мястото е твърде открито за изненадваща атака — той си пое дълбоко дъх. — Сигурно Александър от Лисабон е научил за срещата ни в Дяволската дупка отнякъде и е довел тук демоните си. Свършили са кървавата си работа, преди слънцето да изгрее, и са си отишли. Вероятно вече са далеч.

Не бях съгласна, но не исках да споря по този въпрос.

— Ами труповете? — поинтересувах се.

— Ще ги оставим тук — отговори Естивет и повика един от другарите си, за да му даде наставления. — Ще платя на добрите братя от манастира — продължи той, — за да ги положат в бедняшкия кът на църковното гробище. Сигурен съм, че те ще проявят милосърдие и ще им уредят прилично погребение.

— Няма какво повече да направим за тях — каза Дьо Монтегю, посочвайки към мъртвите. — Телата им ще се върнат в пръстта, а душите им — при Бога. Но кой ни е предал, Матилда? — попита той с дрезгав шепот. — Кой е казал на Александър от Лисабон, че нашите хора пристигат от Шотландия? Кой му е съобщил точното време и място, където да ги намери?

Озъл видя, че разговаряме оживено, и се приближи към нас. Останалите вече внасяха мъртъвците в къщата, покривайки ги с плащовете си и струпвайки отгоре им камъни, за да предпазят телата им от дивите животни.

— Сигурно и вие се питате същото, което се питаме и всички ние — обикновено засмяното лице на Озъл беше помръкнало, проницателните му очи горяха със студен блясък, а нервният тик на дясната му буза недвусмислено подсказваше, че кипи от ярост. — Как се случи това, Дьо Монтегю? Единствените, които знаехме, че другарите ни ще бъдат тук, бяхме ти, аз и Естивет.

— И аз — намесих се, — макар че Дьо Монтегю ми каза едва преди два дни. Можеш да го попиташ.

— Така е — промърмори Дьо Монтегю, а после махна на останалите и ни поведе по склона на котловината.

Когато се изкачихме догоре, аз се взрях в пейзажа, осеян с прещип, пирен, къпини, блата и някоя и друга горичка.

— Кой насочи събратята ви към това място? — попитах.

— Някои от тях бяха местни — отвърна ми Дьо Монтегю.

— Как се казваха? — продължих с въпросите аз.

— Морсби, Торп, Рипънхейл, Ланъркост и Истърбъри.

— Ланъркост ли? — учудих се аз.

— Да, Джон Ланъркост — потвърди Дьо Монтегю. — Защо?

— Да не би да е роднина на онзи Ланъркост от „Аквиле Петри“?

— Златните момчета на Гавестън ли? — Дьо Монтегю ме изгледа учудено, а после се намръщи. — Да, Ланъркост беше опитен боец и освен това беше родом от този край. Нищо чудно да е имал някаква връзка с някой от хората на фаворита. Да, да — той примигна срещу вятъра — Нашият човек отсядаше в една таванска стаичка близо до Улицата на касапите в Йорк и осигуряваше подслон и на други — Йорк е чудесно място за укриване. Какво всъщност искаш да кажеш, Матилда? Че Ланъркост е казал мястото на срещата ни на сродника си, който го е подшушнал на Гавестън, който пък го е издал на Александър от Лисабон и неговите нокталии, така ли?

— В никакъв случай! — възразих аз. — Мощта на тамплиерите в Англия беше сразена, а ценностите им — заграбени. При това положение, не виждам каква полза биха имали кралят или пък Гавестън от предателството на и без това изтерзаните тамплиери.

В този момент нещо ме накара да погледна към дърветата, между които се виеше пътят към Йорк. Сред гъсталака проблесна стомана.

— Jesu Miserere! 28 28 Иисусе милостиви (лат.). — Б.пр. — възкликнах аз, извръщайки очи към небето, и дръпнах Дьо Монтегю за ръкава.

Когато отново погледнах към горичката, там вече не се забелязваше нищо. И все пак…