Пол Дохърти - Притъмняващото небе

Щом се изкачихме на възвишението, пред погледа ни се разкри същинска сцена от Ада. Насред суровия и безрадостен пейзаж се простираше широка и дълбока котловина. В центъра й се издигаха руините на стара постройка от сив гранит, чийто тръстиков покрив отдавна беше паднал. Наоколо растяха няколко криви дървета — вероятно останките от древна гора, служила за убежище на кръвожадни езически богове. Но както е казал поетът: „Можеш да нарисуваш розата, но не и благоуханието й“ 27 27 Qui pingit florem, non pingit floris odorem. Цитатът е от „Кармина Бурана“ (186:2) — сборник вагантска поезия, съдържащ над 200 текста от XI, XII и XIII в. Името му идва от бенедиктинския манастир Бойерн в Бавария, където ръкописът е бил намерен през 1803 г., и в превод от латински означава „Песни от Бойерн“. През 1935 г. немският композитор Карл Орф написва собствена музика към 24 от произведенията в него и така създава своята прочута „Кармина Бурана“. — Б.пр. . Аз също не бих могла да опиша ада, в който се беше превърнала Дяволската дупка. Старата къща си стоеше кротко на мястото, но от клоните на близките дървета висяха пет трупа. Приближихме се и слязохме от конете. Наоколо имаше следи от битка — земята беше отъпкана от конски копита, а оплисканата с кръв трева беше осеяна с парчета кожа, доспехи и счупени оръжия. И това беше всичко. Не се забелязваха нито коне, нито някакви вещи — нищо освен петте трупа с избодени очи, които се поклащаха от вятъра и караха клоните на дърветата да проскърцват. Връхните дрехи и ботушите на мъртъвците липсваха. Някои от тях очевидно бяха убити още преди да бъдат обесени — телата им бяха покрити със страховити синьо-черни рани, устите им — разбити, а черепите им — строшени. Да, по света има много места, обладани от злото, и Дяволската дупка с нейните рязко спускащи се склонове, изоставена къща от груб камък в дъното и тези криви дървета, приведени под тежестта на ужасяващите си плодове, определено беше едно от тях.

Влязох в старата къща — мрачна руина с каменни стени и гол пръстен под. Въздухът вътре беше зловонен. Отвън долитаха ругатните на спътниците ми, които сваляха труповете от бесилките. Претърсих наоколо, но освен едно загаснало огнище не намерих нищо друго.

— Свалихме ги — съобщи ми Дьо Монтегю, заставайки на прага. — Дано Бог се смили над душите им.

Последвах любимия си навън. Естивет беше коленичил до един от труповете и шепнеше в ухото му молитва за опрощение на греховете, надявайки се, че така ще осигури известна утеха на безсмъртната му душа по пътя й към светлината.

— Върви, християнино! — гласът на тамплиера свещеник трепереше от ужас и гняв. — Върви да се изправиш като воин пред лицето на своя Бог и нека архангел Михаил и всичките му ангели излязат да те посрещнат. Пази се да не попаднеш в ръцете на Лукавия. А сега опрощавам всичките ти грехове…

Изчаках го да приключи, а после огледах труповете. Всичките им ценности липсваха — коланите, катарамите, ботушите, доспехите, броните и оръжията. Трима от тях явно бяха загинали в свирепата битка — по лицата, вратовете и гърдите им зееха грозни рани. Другите двама изглежда бяха обесени живи. И петте трупа бяха поругани. Носовете им бяха отрязани като на най-долни престъпници, а за да ги унижат още повече, нападателите им бяха изболи очите им и бяха натъпкали устите им с пръст и изпражнения на диви животни — отвратителна гавра със Светото причастие. Озъл и останалите бяха потънали в разговор и разгорещено обсъждаха какво може да се е случило. Аз се взрях в лицата на мъртъвците, а после вдигнах поглед към ръба на котловината. Ясно си представях как тамплиерите са били хванати в капан, а после — жестоко избити.

— Нокталиите! — изсъска Озъл.

Кимнах в знак на съгласие.

— Шотландците? — обади се друг.

— Глупости! — отсече Дьо Монтегю; лицето му беше пребледняло. — Нали с тях имаме договорка. Те не биха…

— Разбойници? — прекъсна го трети.

— Не! — извиках аз.

Спътниците ми така се бяха стреснали, че съвсем умишлено си затваряха очите за истинската заплаха — Александър от Лисабон и неговите нокталии, които Климент V и Филип Френски бяха изпратили по петите на тамплиерите с изричната заповед да ги изтребят до крак. За негов срам, Едуард Английски беше разрешил на тези убийци да преследват плячката си и в Англия.

Някои от тамплиерите поклатиха глави, видимо възмутени, че една жена си е позволила да изкаже мнение.

— Тези трупове са студени — заявих аз, приближавайки се към спътниците си. — Смъртта им е настъпила днес сутринта, вероятно малко преди зазоряване — посочих към ръба на котловината. — При други обстоятелства събратята ви са щели да бъдат в безопасност тук, но нокталиите са ги обградили и са връхлетели върху тях изневиделица. Поне така мисля — заключих аз, изтупвайки мръсотията от ръкавиците си.