Пол Дохърти - Притъмняващото небе

И така, в Шотландия беше изпратено именно едно от тези „златни момчета“. Името му беше Джефри Ланъркост. Бог знае какъв налудничав план беше измислил кралят. Може би се надяваше шотландците да му помогнат срещу собствените му графове? Или пък да дадат убежище на Гавестън? Но в замяна на какво? Удовлетворяване на претенциите на Брус? Изабела се молеше тези кроежи да останат в тайна. Ако великите английски лордове узнаеха, че Едуард е готов да предаде шотландските им владения в ръцете на Брус, за да спаси гасконската си „кучка“, Англия нямаше да се поколебае да предаде него. Тези обречени на провал планове не ме засягаха, но благополучието на Изабела — да.

През онзи следобед от Светлата седмица седях в двора на францисканската обител. Господарката ми спеше. Аз, Бертран Дьо Монтегю и още неколцина членове на тайното тамплиерско общество планирахме да излезем от града и да се срещнем с група техни братя, които току-що бяха пристигнали от Шотландия. Щяхме да се съберем при Дяволската дупка — изоставено стопанство сред пустошта, далеч от стените на Йорк. Манастирът беше потънал в тишина. Вече си личеше, че е пролет — април беше изпълнил градината със зеленина и пъстри цветя. Изведнъж върху мен падна нечия сянка. Погледнах нагоре и видях брат Стивън Дънивед — доминикански монах, отколешен изповедник на краля, а напоследък и на Изабела. Още от самото начало Дънивед ми се беше сторил някак странен — тонзурата 19 19 Обръснатата част от главата на свещеник. — Б.ред. му беше съвършено оформена, а мургавото му лице — гладко и закръглено. Имаше хрисими очи, женствени устни и леко издадена напред челюст. Истински вълк в овча кожа! Начинът, по който държеше главата си, недвусмислено издаваше фанатизма, горящ като факла в покварената му душа.

— Benedicite, mea filia 20 20 Бог да те благослови, дъще (лат.). — Б.пр. — поздрави ме Дънивед, прокарвайки зърната на броеницата между пухкавите си пръсти.

— Benedicite, Pater 21 21 Бог да те благослови, отче (лат.). — Б.пр. — отвърнах му аз.

Дънивед, както винаги, приседна до мен, сякаш бяхме съзаклятници. После се приведе и зашепна в ухото ми, а горещият му дъх опари лицето ми.

— В мир ли е душата ти, Матилда?

— Беше, братко!

Той се усмихна, потупа ме по ръката и се огледа наоколо.

Тъкмо си спомних, че доминиканецът често надушваше какво съм намислила, когато той посочи към ботушите за езда, които се подаваха изпод фустата ми.

— Заминаваш ли? Да не би нейно величество да те е пратила…

— Нейно величество си почива — прекъснах го аз. — Де да можех да си почина и аз…

— Кога ще свърши всичко това, Матилда? — Дънивед вдигна броеницата си и посочи към Пиетата — статуя, на която беше изобразена Девата, застанала под един празен черен кръст с разпнатия Христос в скута си. — Възкресението… — въздъхна монахът. — Матилда дьо Клербон… — на устните му заигра усмивка. — А може би трябва да те наричам Матилда дьо Ферер или пък Матилда от Уестминстър? Все едно — продължи той, без да дочака отговор; всъщност изповедникът на кралската двойка рядко обръщаше внимание на това, което имаха да му кажат събеседниците му. — И нас в момента ни разпъват на кръст, но кога ли нашите мъки ще дадат плод? — доминиканецът се примъкна още по-близо до мен и дрезгаво ми зашепна. — Матилда, поговори си с кралицата. Накарай я да убеди краля, че лорд Гавестън трябва да отиде в изгнание.

— Стига вече с това изгнание — сопнах му се аз, без да се замислям. — На краля вече му е дошло до гуша от подобни искания и определено няма да се остави да бъде воден за носа от хора като Ланкастър и Пембрук.

— Значи consummation est 22 22 Свърши се (лат.) — последните думи ни Христос според Евангелие от Йоан, 19:30. — Б.пр. , така ли? — попита ме шепнешком Дънивед. — Това ли искаш да ми кажеш? А ако избухне гражданска война? Кой ще ни защити тогава? Мислех си, че вече съм оставил воюването зад гърба си! Сега съм свещеник, Матилда, а не рицар — той замълча, заслушан в звъна на камбаните, който долетя от високата камбанария на църквата. — Тук има нещо фалшиво — промърмори той тихо.

— Какво имате предвид, братко? — попитах го аз.

— Нищо — отвърна ми той и пак ме потупа по ръката.

Обърнах се и се вгледах в лицето на този загадъчен доминиканец. Скулите му бяха високо разположени, погледът в очите му беше бдителен, масивната му брадичка беше гладко избръсната, а на дясната му буза имаше трапчинка. Този човек явно смяташе, че действа по Божията воля, и не изпитваше никакви съмнения относно пътя, по който беше поел. Дънивед се загърна по-плътно в черно-бялото си расо, а после попипа въжето, вързано около кръста му, плъзгайки пръстите си по трите възела, символизиращи свещените обети, които беше положил — за смирение, бедност и целомъдрие. Накрая промърмори нещо в смисъл, че Божията воля се изпълнявала, стана и заситни през двора. Докато го гледах как се отдалечава, реших, че трябва да внимавам с него. Продължих да вярвам в тази си преценка още петнайсет години след онзи съдбовен Великден на 1312 година.