Пол Дохърти: Притъмняващото небе

— Матилда, Матилда!

Огледах се. Дьо Монтегю, наметнат с плащ и обут в ботуши с шпори, стоеше на прага на вратата, която водеше към общата зала на манастира.

— Трябва да тръгваме — махна ми с ръка той.

И така, аз се присъединих към мъжете, които се бяха събрали пред конюшните. С нахлупените си качулки и плътно загърнати плащове те изглеждаха като група монаси, готвещи се да тръгнат на поклонение, но под тъмните им одежди се криеха мечове и ками, а от седлата на конете им висяха бойни брадви и арбалети. Някога тези бойци с гордост бяха носили името „тамплиери“, но после кралят и папата ги бяха обявили за престъпници. Тези, които бяха успели да избягат, се бяха насочили на север и бяха поискали убежище от Робърт Брус. Шотландският пълководец беше проявил милост, а и голяма доза здрав разум, и с радост беше приветствал опитните тамплиерски воини в редиците си. И така, спасените скъпоценности и документи на Ордена вече бяха изпратени отвъд северната граница, а неотдавна след тях бяха тръгнали и петима войници, натоварени с още сандъци и ковчежета. Тъкмо с тези мъже трябваше да се срещнат Дьо Монтегю и останалите при Дяволската дупка. Щяха да ги разпитат какъв прием са получили в Шотландия, а после щяха да ги отведат обратно в Йорк. Нищо не се записваше, тъй като Брус беше обявен за враг на Английската корона и всеки, който бъдеше обвинен, че е водил преговори с него — независимо, че самият Гавестън също тайно се пазареше с шотландците — щеше да бъде осъден за държавна измяна, а после обесен и разчекнат.

Дьо Монтегю ми беше обяснил всичко това предварително. Аз щях да ги придружа, тъй като разполагах с разрешителни, подпечатани от краля, които щяха да осигурят на мен и на спътниците ми безпрепятствено придвижване. Някогашните тамплиери бяха дошли да вземат Дьо Монтегю от манастира и вече бяха готови за път. Мен ме поздравиха с мърморене и кимане. Разпознах двамина от мъжете — Саймън Естивет, който беше заел длъжността на Велик магистър на Ордена на тамплиерите в Англия, след като Уилям дьо ла Мор беше хвърлен в тъмницата на Кентърбъри, и Озъл Ирландеца, който обичаше да се хвали с келтския си чар и темперамент. Всъщност, Озъл беше убиец до мозъка на костите си и беше решен да потърси разплата за страданията, изтърпени от тамплиерите. Слава богу, присъствието на Дьо Монтегю и положението ми в двора на кралицата ми осигуриха ако не приемане, то поне търпимост от страна на тези сурови мъже, подложени на жестоки гонения. Озъл беше единственият, който ме нарече по име и ми се притече на помощ, докато се опитвах да се кача на коня си. После Ирландеца се метна на седлото си и за да разведри напрегнатата атмосфера, разказа една мръснишка историйка за някакъв манастир от покрайнините на Дъблин. Според думите му монасите от този Божи дом можели да летят и единственият начин игуменът им да ги върне обратно бил да заголи закръглените задници на монахините и да ги напляска. Неколцина от мъжете се засмяха. Озъл ме изгледа изпитателно, за да види дали е успял да ме накара да се изчервя. Аз му отвърнах рязко, уведомявайки го, че историйката му изобщо не може да се мери с разврата, който цари в английския кралски двор. Той се разсмя и пришпори коня си.

Яздех до Дьо Монтегю, но той беше потънал в собствените си мисли, така че го оставих на спокойствие. Групичката ни мина през портите на манастира, а после зави надясно по крайбрежната улица, която щеше да ни отведе до моста над река Ус, а оттам — до Микългейт Бар 23 23 Парадната порта на Йорк. — Б.пр. . Утрото беше обещало, че денят ще е слънчев, но в момента небето беше изпълнено с облаци. Въпреки това дебелобузите видни граждани на Йорк, придружавани от грозните си съпруги с тлъсти задници, се разхождаха напред-назад, демонстрирайки натруфените си премени. От реката се носеше тънка, зловонна мъглица, която изпълваше въздуха с миризмата на катран, сол, саламура и сушена риба. Тази воня се смесваше с приятните аромати, които идваха от пекарните, ковачниците и схлупените сергии, на които бяха изложени най-различни лакомства, предназначени за работниците, трудещи се покрай реката. Разноцветната градска тълпа беше съставена както от живи хора, така и от трупове, защото в ранния следобед покрай реката се точеха множество погребални шествия, които изпращаха мъртъвците до различните църкви, където щяха да се проведат бденията преди заупокойните служби на следващата сутрин. Калта и животинските изпражнения по улиците вече се втвърдяваха под топлите лъчи на слънцето. Сякаш целият Йорк беше излязъл навън. Независимо от произхода си и от положението си в обществото, хората се блъскаха в тълпата, опитвайки се да стигнат до пазарищата, или пък просто се разхождаха, наслаждавайки се на недотам чистия въздух и на пролетта, която най-после беше прогонила дългата и студена зима.