Накрая навалицата ни накара да се отклоним от крайбрежието и да тръгнем по главната улица на града, но тя се оказа също толкова натоварена и претъпкана с каруци, носилки и ръчни колички, както и с какви ли не търговци, които всячески се опитваха да привлекат вниманието на минувачите. Калайджии и шивачи хвалеха стоката си, опитвайки се да надвикат крясъците на кожухари, златари, въжари, месари и зарзаватчии. Просяците протягаха очуканите си канчета, молейки добрите хора за някоя дребна монета. Стражарите и съдебните пристави се опитваха да въведат някакъв ред, надувайки рогове и налагайки търговците без разрешителни с тояги. Продавачите обаче бяха хитри, така че просто събираха сергиите си и ги преместваха между къщите, в някой вход, на стълбите на някоя църква или пък в задната част на някоя каруца. Селяни с ниско нахлупени сламени шапки предлагаха живи кокошки, прасенца и патици. Вонята, която идваше от нагретите от слънцето канавки, купчини с боклук и изхвърлени на улицата нощни гърнета, ставаше все по-непоносима, докато накрая не издържахме и не закрихме устите и носовете си с ръце. Нищо чудно, че наричат Сатаната Господар на нужниците! Въпреки всичко обстановката ме успокои, тъй като в този хаос едва ли щяхме да привлечем нечие внимание. Всъщност гражданите на Йорк явно нямаха никаква представа за нарастващото напрежение между краля и великите лордове и главната им грижа сякаш беше да си купят комплект копчета за един фартинг 24 24 Дребна монета, равняваща се на четвърт пени. — Б.пр.
или пък прасило сукалчета за четвърт марка. Градът изглежда беше напълно завладян от търговията. Хората не даваха път дори на свещениците, бързащи да причестят някой умиращ. Светлината от свещите, звънът на камбаните и мирисът на тамян изобщо не помагаха на Божиите служители да се придвижат през шумната тълпа, която беше много по-заинтригувана от подвикванията на търговците на реликви, предлагащи на вниманието им крило от Серафим небесен или пък нокът от палеца на крака на Светата Троица. Йорк беше живото доказателство, че „любовта е голямо нещо, но парите са всичко“.
Когато най-сетне минахме по моста и стигнахме до портата Микългейт, видяхме, че високите й назъбени стени са украсени със страховити трофеи — отсечените глави на неколцина шотландски бунтовници, обилно полети с катран. Очите им се взираха невиждащо в позорните стълбове отдолу, претъпкани с еретици, чиито глави и лица бяха омазани с конски фъшкии и мед. Измъкнахме се от града и поехме по пътя към Тадкастър, по който кретаха безброй каруци и пешеходци, сред които имаше селяни, пътуващи монаси, проповедници и разказвачи. Един от тях се беше покачил на стъпалата някакъв порутен крайпътен кръст и отчаяно се опитваше да привлече слушатели, крещейки стиха от Книга на пророк Исаия: „Казах в себе си, когато преполових дните си: трябва да вляза в портите на преизподнята“ 25 25 Книга на пророк Исаия, 38:10. — Б.пр.
. Тези думи важаха с пълна сила за групичката ни, но в този момент ние не си давахме сметка за това. Яздихме още известно време, а после спряхме, за да може Озъл да се ориентира по картата си. Дьо Монтегю свали шала от устата си, наведе се към мен и ми се извини, че досега е бил толкова мълчалив. После ми обясни колко е важна задачата, с която сме се заели.
— Войниците ще ни донесат новини от Шотландия. Те са се срещнали с Брус лично. Скоро ще имаме убежище, Матилда.
Сърцето ми прескочи един удар — така ставаше винаги, когато си представях, че любимият ми може да замине.
— Не, не! — долови тревогата ми Дьо Монтегю и се усмихна — Не, ma doucette 26 26 Сладка моя (фр.). — Б.пр.
. Няма да ходя в Шотландия. Моите задължения ми налагат да остана с теб в Англия. Пък и аз съм напълно доволен от ролята си — добави той дяволито.
Точно щях да му отговоря, когато Озъл ни извика да го последваме и групичката ни препусна през „Великата пустош на Йоркшир“, както я наричаха спътниците ни. Пожарищата, подпалени от Уилям Завоевателя, съвсем бяха оголили тукашната земя и тя още не се беше възстановила напълно, макар оттогава да бяха изминали стотици години. Пред нас се простираше грамаден зелен килим, изпъстрен със златисто и черно, а там, където дивият пирен беше избуял над тревата, се забелязваха и пурпурни шарки. Не след дълго облаците затулиха слънцето и небето бързо притъмня. Във въздуха се носеше влажна мъгла и дребните ни шотландски кончета внимателно си подбираха пътя през упорития прещип и жилавия пирен. Земята беше обсипана с древни камъни, които придаваха на пейзажа още по-зловещ вид. Над главите ни летяха птици, чиито крясъци, подобни на стоновете на изгубени души, се смесваха с воя на вятъра. Известно време се движехме сред тъмен гъсталак от разкривени дървета и храсти, но скоро започнахме да се изкачваме по някакъв стръмен наклон. Чувствах се ужасно напрегната. Може би тревогата ми се дължеше на контраста между шумния град и печалната тишина, обхванала това място, зад която обаче сигурно се криеха страховити тайни.
Читать дальше