Пол Дохърти - Притъмняващото небе

— Нашите коне — той потупа дребното си конче по шията — не са бързи като техните, но са по-издръжливи. Ако не бяха кучетата, тези конници никога нямаше да ни хванат. Мастифите обаче ще ни настигнат, ще подплашат конете ни и ще ги нахапят по краката. Така ще ни свалят на земята. В Ирландия много пъти съм ставал свидетел на подобни сцени — тамошните водачи на кланове често прибягват до тази тактика. Все едно — каза Озъл, сграбчи юздите и завъртя коня си. — В случая имаме само един изход.

И така, тримата продължихме стремглавия си галоп. Лаят на мастифите зад нас се усилваше, а една дълга и страховита сянка почти ни застигна. Тогава Озъл ни поведе по някаква леко издигаща се пътека. От лявата й страна имаше блато, а отдясно растеше бодлив прещип. Пътеката беше малко встрани от пътя ни, но Ирландеца уверено ни водеше напред. Накрая покрай нас се извисиха две стръмни скали, покрити с лишеи, и не след дълго той дръпна юздите на коня си. После слезе от гърба му и ни даде знак да последваме примера му. Накара ни да заредим арбалетите си. След като изпълнихме заръката му, той взе оръжията от ръцете ни и ни направи знак да се отдръпнем. Коленичи на земята, постави нашите арбалети от двете си страни, а своя насочи към тесния проход между скалите. Действаше хладнокръвно като брабантски наемник 29 29 Брабант — историческа област в Ниските земи, известна със свирепите си воини. — Б.пр. . Кучешкият лай се усили още повече и заглуши тропота на конете. В този момент един от мастифите изскочи измежду скалите, обвит в облак от прах. Ушите му се вееха, грамадната му паст зееше, а якото му черно туловище изглеждаше колкото страховито, толкова и красиво. Кучето беше обучено да преследва коне, така че изобщо не обърна внимание на коленичилия Озъл, ами продължи да тича. Ирландеца изстреля островърхата стрела и тя полетя към мастифа, но, за беда, го уцели в муцуната. Това само раздразни псето и то продължи напред още по-настървено. Озъл вдигна втория арбалет. Точно в този момент кучето скочи към него и стрелата се заби в гърлото му. Въпреки това мастифът се хвърли върху Ирландеца и двамата се заизвиваха в смъртоносна хватка сред облак прах и пръски кръв. Страховитото ръмжене на кучето се смеси с бойните викове на Ирландеца и после всичко свърши. Песът се свлече на земята, а Озъл остана да лежи по очи. Опитах се да извикам, но гърлото ми беше пресъхнало. В този момент Ирландеца вдигна омазаното си с кръв лице от земята и се ухили, а след това се изправи и отупа дрехите си от праха.

— Добре съм! — успокои ни той.

После усмивката му помръкна и той ни направи знак да заредим арбалетите си отново. Дьо Монтегю вече беше дошъл на себе си. Едва по-късно научих за ужаса му от кучета, дължащ се на жестокото нападение, което беше преживял като дете. Все едно — в онзи момент бяхме изцяло съсредоточени върху застрашителния тропот на приближаващите се коне. Дьо Монтегю взе своя и моя арбалет и размени няколко думи с Озъл. В момента, в който конниците изкачиха височината и препуснаха между скалите с развети плащове, двамата тамплиери се отделиха един от друг. Нападателите ни връхлетяха така стремително, че изобщо не разбраха какво им се е случило. Озъл и Дьо Монтегю коленичиха на земята и вдигнаха арбалетите. Стрелите им полетяха със свистене и повалиха първите двама конници. Конят на третия се уплаши и хвърли ездача си от седлото. Двамата тамплиери мигом извадиха мечовете и камите си и се втурнаха в атака. Дьо Монтегю беше отличен боец, но Озъл беше роден воин, който не знаеше какво е страх и дори се наслаждаваше на звъна на стоманените остриета. Преследвачите ни бяха попаднали в собствения си капан. Тримата свалени ездачи бързо бяха довършени сред писъци, стенания и струи гореща кръв. Четвъртият се опита да избяга, но двамата тамплиери го приклещиха и го смъкнаха от седлото. Озъл притисна гърдите му с коляното си, нададе бойния си вик и многократно заби камата си в гърлото му. После се надигна и несигурно се отдалечи, зяпайки Дьо Монтегю, който минаваше между труповете, за да се увери, че са мъртви, шепнеше заупокойни молитви и чертаеше кръстове във въздуха. Приближих се и погледнах към един от нокталиите. Нашареното му с белези лице изглеждаше още по-грозно в смъртта — окървавените му устни бяха полуотворени и между тях се показваха почернелите остатъци от зъбите му.

— Край със злодеянията ти, убиецо! — прошепнах.

— Отдръпни се! — извика ми Озъл, който се приближаваше към труповете с бойната си брадва в ръка.