Пол Дохърти - Притъмняващото небе

Огледах се.

— Да не би да се каниш да им вземеш скъпоценностите? — попитах го.

— Че за какво са ми? — ухили ми се Ирландеца. — Да ги продам в Йорк? Не, просто ще оставя послание на Александър от Лисабон. Вие вървете — той посочи към конете ни. — Дьо Монтегю, отведи дамата. По-добре да не става свидетелка на това, което ще стане — той се надигна. — Адът вече е погълнал тези грешници както вълк поглъща овца. Сега слугите на Сатаната ще напълнят устите им с разтопено олово. Искам Лисабонеца да знае, че него го чака същото — Озъл сякаш говореше на самия себе си, а обикновено приветливо му лице беше напрегнато и бледо.

И така, Дьо Монтегю ме хвана за лакътя и ме поведе към мястото, където бяхме спънали конете си. Понечих да погледна назад, но той бързо ме избута в някакъв малък проход, образувал се между плъзналия навсякъде прещип. Седнах на един камък. Дьо Монтегю ми подаде мяха си с вино и ме накара да изпия няколко глътки. После зачакахме в мълчание. Из пътеката отекваха зловещи звуци. Постепенно ужасът започна да ме напуска. Усетих вкуса на виното в устата си и тежестта в краката си. Дърветата и храстите наоколо се огъваха под напора на вятъра. Във въздуха се носеше миризмата на конска пот, кажа и диви цветя. Чу се крясък на корморан, последван от дрезгавото грачене на кръжащите над главите ни гарвани. Времето минаваше. Дьо Монтегю седна и затвори очи, а устните му се раздвижиха в беззвучна молитва. Най-после Озъл се присъедини към нас. Дрехите на един от мъртъвците, които беше използвал като престилка, бяха целите оплискани с кръв. Той ги свали и ги захвърли в храстите.

— Приключих — промърмори той. — Свърши се.

После Дьо Монтегю докара конете ни и ние ги яхнахме. Озъл предположи, че другите нокталии още преследват останалите от групичката ни и се оказа напълно прав — по пътя през пустите поля до първото селце не срещнахме никаква опасност. Там пък се присламчихме към някакъв керван с каруци, който караше провизии за манастира, и продължихме пътуването си с него. Озъл и Дьо Монтегю яздеха пред мен и тихичко си приказваха, а аз почти заспивах върху седлото и само от време на време се сепвах от шумовете наоколо. Минахме през Микългейт Бар, прекосихме главната улица и се упътихме към моста над Ус. На стъпалата на параклиса „Свети архангел Михаил“, който се намираше точно на входа на моста, се беше събрала цяла тълпа просяци. Щом ни видя да приближаваме, един от тях мигом се втурна към нас и сграбчи юздите на Озъл, молейки го за милостиня. Направи ми впечатление, че видът му е доста необичаен за просяк — мускулите му бяха напращели, а кожата му — загоряла. Едва ли беше получил този загар под ледения вятър на Йорк. По-вероятно беше да се е излагал на слънцето на Утремер 30 30 Outre-mer (фр.) — отвъдморски. Название на териториите, завладени от кръстоносците при Първия Кръстоносен поход. — Б.пр. . Този мъж явно беше дегизиран тамплиер. Озъл намери някаква дребна монета, подхвърли му я и препусна напред.

Оставихме конете си в конюшнята на „Пътят към Дамаск“ — голяма кръчма, даваща подслон на поклонниците, които минаваха през града. Отпред имаше широк двор, застлан с калдъръм, а отстрани — красиви цветни градини. Таванът в салона беше висок, а по пода — вместо обичайната суха тръстика — имаше жълто-черни плочи във формата на ромбове, които блестяха от чистота. В дъното на помещението се простираше дълъг дъбов тезгях, който беше така излъскан, че отразяваше светлината от маслените лампи и восъчните свещи. Покрай една от стените бяха наредени множество бъчви и ведра, изработени от ясен, леска и желязо. Пушената шунка, която висеше от широките тавански греди, изпълваше помещението с апетитна миризма. Настанихме се в една ниша с изглед към градината. Подобни детайли винаги са се запечатвали в паметта ми. Сред клиентите на заведението имаше еснафи, заможни пътници и поклонници. Съдържателят носеше касторена шапка и чиста платнена престилка, а на гърдите му бяха кръстосани две безупречно чисти бели кърпи. На яките му китки бяха преметнати още две, за да пази ръцете си винаги чисти. Поръчката ни дойде бързо — три чаши с ейл, три гледжосани купи със супа от месо и зеленчуци, три топли самуна бял хляб, увити в ленена кърпа, и едно малко гърненце с масло. Поднесоха ни и розова вода, в която да си изплакнем ръцете преди хранене. Озъл набързо благослови храната. Понечих да заговоря, за да разчупя напрегнатото мълчание, но Ирландеца ме изпревари. Той явно още не се беше отърсил от спомена за битката — очите му бяха разширени и мрачни, а лицето му — пребледняло.