Пол Дохърти - Притъмняващото небе

— Милорд — прошепнах, — имате ли представа за какво му е било на Ланъркост да се качва в камбанарията?

— Не — отвърна ми фаворитът, вдигайки поглед към мен. — Не съм говорил с него от два дни.

Гавестън беше изпечен лъжец, но в този случай усетих, че казва истината. Същевременно обаче в погледа му освен съчувствие се четеше и нещо като вина. После фаворитът продължи да оглежда трупа и на мен ми се стори, че се опитва да избегне въпросите ми. Изправих се. Двама рицари знаменосци с тежки брони се приближиха и започнаха да разгонват зяпачите. Цяла нощ беше валяло и утрото беше влажно и студено. Въглените в мангалите, които послушниците бяха докарали в двора, пукаха и хвърляха искри. От вътрешността на манастира прозвуча звън на камбана. Докато оглеждах обезобразеното тяло на този млад мъж и се опитвах да разбера дали е бил бутнат, или е скочил сам, към нас се приближиха неколцина пекари от близката фурна. Гавестън се изправи. Гасконецът стискаше зъби, но красивите му очи бяха изпълнени с тъга. Усещах безнадеждността му. Да, той беше като роден брат на краля, негов фаворит и граф на Корнуол, но въпреки това трябваше да се крие в този затънтен францискански манастир в Йорк. Да не говорим, че тук също го дебнеха какви ли не опасности. Въпреки че още нямах доказателства за това, аз не мислех, че Ланъркост се е самоубил. Смятах, че е бил убит. Гавестън явно подозираше същото. Три години по-рано той де факто беше управлявал Уестминстър и беше разполагал с живота на всеки в кралството, а сега дори собствените му стражи не бяха в безопасност. Изабела беше права — небето наистина притъмняваше и само Бог знаеше какво ще ни донесе бъдещето!

В този момент в двора дотича някакъв вестоносец. Той коленичи пред краля върху измокрения от дъжда калдъръм и тихо му предаде съобщението, което носеше.

— Милорд! — Едуард се приближи към фаворита си и протегна отрупаната си с пръстени ръка към него. — Питър, братко мой — гласът му беше напрегнат. — Чакат ни неотложни дела. Дойдоха новини от юг. Матилда, mon coeur 42 42 Mon coeur (фр.) — сърце мое. — Б.пр. — Едуард се усмихна и лицето му мигом придоби онова негово неустоимо очарование, — ще ми направиш ли една услуга? — прошепна той и затършува в кесията под мантията си, след което измъкна оттам едно копие на Тайния си печат и ми го подаде. — Вземи този печат — той ще ти осигури достъп до всичко, което ти е нужно, за да разследваш този случай. А сега върви и открий каква е истината зад всичко това. Хайде, Питър…

Гавестън клекна до трупа и целуна окървавената му коса както майка би целунала рожбата си. После го погали по лицето, усмихна ми се през сълзи, стана и тръгна след краля. Игуменът уреди тялото на Ланъркост да бъде отнесено в помещението за покойници в манастира. Аз пъхнах восъчния печат в джоба на роклята си и се върнах в църквата. Вътре нямаше никого. Изабела и придворните й дами сигурно се бяха измъкнали през страничната врата, откъдето изнасяха мъртвите. Влязох по-навътре в мрачния неф и се огледах. Имах чувството, че във всеки ъгъл са се притаили безброй сенки, готови да изпълзят от скривалището си веднага щом светлината угасне. В наситения с аромат на тамян въздух още се носеше блед спомен за празничните песнопения, камбанния звън и свещените думи на литургията. Сега обаче всичко тънеше в мъртвешка тишина. Очуканите статуи на ангелите и светиите, окъпани в светлината на свещите, ме изпиваха с каменните си очи. Гротескните фигури ми се зъбеха в мрака. Затворих очи. По-рано през деня Ланъркост беше дошъл в църквата и се беше изкачил по стъпалата към камбанарията. Защо? Дали се беше почувствал виновен заради смъртта на брат си и това го беше накарало да отнеме живота си? Или пък някой го беше подмамил и го беше убил? Но защо би му било на някого да убива един от аквилите? Цвърченето на мишките, които притичваха из сенките, отекна в тишината и ме стресна.

— Добро утро, мистрес Матилда.

Подскочих и се обърнах по посока на гласа. В този момент иззад кръщелния купел, сврян в едно тъмно ъгълче на църквата, спокойно излязоха тримата Бомон, плътно загърнати в разкошни зелени плащове. Изведнъж ми хрумна, че това сигурно е тайното им място за срещи.

— Милорди, милейди — поклоних се аз в опит да скрия тревогата си.

— Бяхме в църквата — рече Анри, сваляйки шала, който покриваше устата му.

— Разбира се, че сте били, милорд. Молехте ли се?

— Всички ние трябва да се молим, Матилда.

— И все пак някои може би имат по-голяма нужда от други, милорд.