Пол Дохърти - Притъмняващото небе

Най-сетне се освободихме и се понесохме срещу гигантските вълни на прилива. По водата плуваха трупове и се носеха кървави дири. Шотландците осъзнаха, че вече няма смисъл да ни преследват, така че се обърнаха с лице към опасността, прииждаща от Дъкет Тауър. Неколцина от тях вече бягаха обратно към скалите. Лодките ни продължиха да се придвижват към кораба, борейки се с прилива, и скоро почти се блъснаха в борда на „Крилатият дракон“. Изкачихме се по въжените стълби, след което моряците ни изтеглиха на палубата и ни захвърлиха там. Въпреки че бях цялата подгизнала, аз се заех с ранените и умиращите. Капитанът на „Крилатият дракон“ нямаше време за нас. Единствената му грижа в момента беше да измъкне кораба си от крайбрежните води, тъй като сигналните светлини, проблясващи по върховете на скалите, предупреждаваха, че там е пълно с фламандски пирати. До обяд аз и корабните лекари бяхме направили всичко по силите си за ранените войници. Дьо Монтегю и Дънивед също много ни помогнаха. По едно време Мидълтън и Рослин започнаха да се навъртат край нас, но аз ги пропъдих. Дьо Монтегю запази присъствие на духа и продължи да действа също толкова решително, колкото беше действал и на брега. Благодарих му за всичко, което беше направил и продължаваше да прави за нас. Дънивед определено ме впечатли — личеше си, че доминиканецът е бесен, но въпреки това той успя да се овладее. Всички имахме своите подозрения за случилото се, но в онзи момент нямаше време за приказки.

Щом приключихме, телата на мъртвите бяха предадени на морските дълбини, а душите им — на Бога. Късно следобед екипажът и пасажерите се събраха под навеса, разпънат пред капитанската кабина, и Дънивед отслужи една наистина трогателна заупокойна литургия. Свирепият северен вятър издуваше платната, а слънцето приличаше все по-силно. Извисявайки мощния си глас, доминиканецът се помоли за душите на мъртвите, а после ни даде тон и всички ние запяхме химн, благодарни за избавлението си. Имах чувството, че сънувам. Корабът се клатушкаше по вълните, наоколо се носеха остри миризми, а дървенията и корабните въжета непрекъснато издаваха някакви звуци. Небето над нас беше ясно и палубата беше окъпана в слънце. Какъв контраст с обвитите в мъгла скали на Тайнмаут!

Привечер кралицата излезе от каютата си и отново ни събра под навеса, където Дънивед беше отслужил заупокойната литургия за мъртвите. Изабела беше невредима и напълно спокойна. Лицето й изглеждаше като изсечено от мрамор, а косата й беше скрита под качулката на плаща й. Господарката ми изрази признателността си към капитана и към служителите си, раздавайки им скъпоценни камъни, а после седна в капитанското кресло и попита Дънивед колко са загиналите.

— Осмина — отвърна доминиканецът. — Една придворна дама, един паж и шестима слуги. Войниците от замъка, които се изправиха в наша защита, дадоха два пъти повече жертви.

Изабела не промълви нито дума. По лицето й не помръдваше нито едно мускулче, а очите й се взираха в морето, без да мигат. Дънивед я попита как се чувства и тя му отвърна, че се чувства добре, но после отново се върна към мислите си, а сините й като сапфири очи продължиха да светят със същия студен блясък. Рослин и Мидълтън, които цял ден бяха тичали по някакви задачи, се присъединиха към нас. Орлетата изглеждаха засрамени. Бях ги зърнала да обикалят наоколо по-рано през деня и, разбира се, на литургията на Дънивед. Двамата твърдяха, че яростната битка при заливчето на Тайнмаут им е дошла като гръм от ясно небе. Капитанът на „Крилатият дракон“ — моряк от пристанището Хъл с бръсната глава и жизнерадостно лице — се застъпи за тях и каза, че аквилите дори са искали да се върнат на брега и да помогнат, но той ги е спрял. Капитанът не беше вчерашен, така че много добре разбираше, че нападението над кралицата е било предварително планирано.

Тази вечер аз и Дънивед останахме с Изабела до късно. Тя настоя на кораба да бъде отслужена вечерня. След това двамата с доминиканеца се опитахме да я въвлечем в разговор, но господарката ми само поклати глава и ни направи знак да замълчим.

— Не сега — прошепна тя. — Матилда, братко Стивън — сега трябва да застанем неподвижно, да мълчим и да наблюдаваме.

Нямахме избор. „Крилатият дракон“ се беше превърнал в лечебница, но едновременно с това беше готов за битка. Капитанът беше твърдо решен да изведе кралицата от пълните с врагове води и да я закара до някое сигурно пристанище. След една нощ благополучно плаване той се срещна с Изабела и й съобщи, че до залез-слънце ще стигнем до пристанището на Уитби край бреговете на Йоркшир.