Пол Дохърти - Притъмняващото небе

— Кой стои зад заговора? — повторих въпроса си аз и се обърнах към кралицата; тя обаче също не ми отговори. — Страхувахте ли се от подобно предателство, ваше величество? И ако да, защо изобщо се настанихте в Тайнмаут?

— Какъв друг избор имахме, Матилда? При всички положения беше по-добре да се укрием в замъка, отколкото да се скитаме из пущинаците. Една крепост, разположена върху скалите над морето, със сигурност е по-безопасно убежище от някое запуснато стопанство в равнината.

Кимнах в знак на съгласие.

— Ами „Крилатият дракон“? Кой му нареди да чака в заливчето?

— Съпругът ми, по мое настояване.

— Защо?

— Страхувах се, Матилда. И все още се страхувам.

— От какво?

Изабела сведе глава и разтри челото си с тънките си бели пръсти.

— Не знам точно. Ако знаех, досега да съм се изправила срещу опасността.

— Ами благочестивият ви баща? — добавих аз подигравателно.

Изабела се изкикоти в шепата си.

— Какво за него, Матилда?

— Ваше величество — рязко й отвърнах аз, — баща ви няма как да не е замесен в бедите, сполетели Англия.

— Така е, Матилда, права си — Изабела се облегна в стола си и хвърли един поглед към Дънивед, който седеше вляво от нея.

Псалмописецът неслучайно е казал, че човешкото сърце е лукаво 58 58 Книга на пророк Иеремия, 17:9. — Б.ред. — точно така си е. Кралицата и загадъчният доминиканец очевидно бяха сключили таен съюз помежду си и този бегъл поглед, който си размениха, ги издаде. По онова време аз естествено нямах представа какво крият от мен. Дънивед беше изповедник на Изабела и тя споделяше с него тайните си. Мислех си, че и аз се ползвам с доверието й, така че определено проявих ревност в онази ситуация. Но времето също има своите тайни и понякога разкриването на цялата истина отнема години. Все едно, в онзи момент аз не се съмнявах, че Изабела се е свързала с баща си. Припомних си думите на кастелана за френските кораби, кръстосващи крайбрежните води, и се зачудих дали пък капитанът на „Крилатият дракон“ не беше отнесъл до тях някое тайно послание от кралицата и не се беше върнал с отговор. Това би обяснило и новото писмо, носещо тайния печат на Филип Френски.

— Ами негово величество кралят? — попитах.

— Негово величество кралят — рече Изабела саркастично — е бърз като сърна, така че се е измъкнал от преследвачите си и вече наближава Йорк. Ще ни чака там.

— А графовете?

— Изтеглили са се на юг от река Трент, но, разбира се, ще се върнат — Изабела вдигна рамене. — Просто им излиза твърде скъпо да държат войските си на бойното поле — заключи тя и се изправи. — Матилда, ma cherie 59 59 Скъпа моя (фр.). — Б.ред. — погали ме кралицата по лицето, — и тук е като в шаха — фигурите може и да са се върнали на първоначалните си места, но това не означава, че играта е приключила.

О, да, играта определено не беше приключила! Новините валяха като порой. Войските на Брус, командвани от пълководеца му Дъглас, бяха отстъпили. Тайнмаут беше в безопасност. Тримата Бомон бързаха на юг, а кралските служители обикаляха из пущинака и издирваха изгубените каруци и кончета, натоварени с багажа на кралицата. Повечето от вещите й бяха открити, но някои от тях изчезнаха безследно. Томас от Ланкастър, братовчедът на краля и водачът на графовете, изпрати на Изабела съобщение, с което я уверяваше, че не би искал враждата на великите лордове с Гавестън да се отразява на отношенията им с краля и кралицата. Писмото беше много мило, но, за съжаление — пълно с лъжи. Е, поне Изабела щеше да си получи обратно част от багажа, задържан заедно с този на краля край Ново Кастро — Ланкастър се ангажираше да й го изпрати.

Дьо Монтегю също се върна. Любимият ми се промъкна в манастира един късен следобед и двамата се срещнахме в розовата градина на свети Ейдан. Той обаче не пожела да разговаряме там. Вместо това излязохме от „Света Хилда“ през антиохийската порта, спуснахме се по стръмната пътека между скалите и се озовахме в малкото рибарско селце. Дьо Монтегю явно добре се ориентираше сред тесните му улички, настлани с едър чакъл, и уверено ме поведе към някаква кръчма в покрайнините, където се събираха разни пътуващи търговци. Кръчмата се казваше „Давидовото коляно“ и гледаше към скалистия морски бряг — доста приятно местенце, което съм запомнила добре. Общото помещение беше разделено на ниши, в които бяха поставени по една маса и две пейки. Във въздуха се носеше апетитната миризма на печена риба и бадеми. Ние поръчахме еленско на скара, мариновано в смес от вино, черен пипер и канела, както и пресен ейл, който се вареше в една пристройка зад кръчмата. Дьо Монтегю изплакна ръце в ароматизираната с билки вода, която ни поднесоха, и лакомо се нахвърли върху храната, а аз му заразказвах какво се беше случило в негово отсъствие. След като свърши, той избърса устата си със салфетката и придърпа свещта по-близо до нас. Очите му бяха зачервени, а лицето му — уморено и изпито. Дьо Монтегю доближи свещта още повече и двамата се взряхме един в друг.