Пол Дохърти - Притъмняващото небе

Веднага щом раздадох милостинята и влязох в манастира, аз разгънах потъмнелия от мазнина лист и прочетох следното странно послание: „ Ego sum vox clamans in deserto — Аз съм глас на викащия в пустинята 62 62 От Йоана свето Евангелие, 1:23. — Б.пр. . Моля ви — заради благото на господарката ви — трябва да се видите с мен или пък да ми уредите среща със самата нея. Ще чакам всеки ден по вечерня при портата на Голгота.“

Подадох бележката на Дьо Монтегю, който я прочете и се намръщи.

— Трябва да се видиш с него, Матилда, и то колкото се може по-скоро. Аз ще дойда с теб.

Разбира се, не можех да осъществя тази среща веднага. Кралят и Гавестън, облечени в скъпа коприна, кадифе и хермелин, вече очакваха господарката ми в главния двор на манастира. Изабела и свитата й бяха посрещнати с подобаващите за случая почести. После хората на краля и на кралицата се разбъркаха и дворът се изпълни с невероятна смесица от цветове. Отстрани зяпаха монаси, облечени в тъмнокафяви и сиви раса. Произнесоха се речи. Размениха се целувки и прегръдки. Рослин и Мидълтън също бяха там, облечени в разкошната униформа на господаря си. Аз вдигнах поглед към камбанарията и си припомних зловещата й история. Звънът на огромните Петър и Павел отекваше над бляскавата тълпа. Замислих се над тайните, които пазеше църковната кула, но после човешкият поток ме поде и ме отнесе към покоите на игумена, където щеше да се състои тържеството за посрещането на кралицата.

Домакините ни ни бяха подготвили едно наистина царско угощение. Масите се превиваха под тежестта на златните и сребърни съдове, които отразяваха ярките пламъци на запалените свещи. Готвачите и слугите непрекъснато внасяха какви ли не отбрани ястия, като се започне от еленско и телешко и се стигне до лебеди и миноги 63 63 Вид змиорка. — Б.пр. , а виното се лееше като из ведро. Въпреки това всичко изглеждаше някак лишено от съдържание. Всъщност по време на отсъствието ни нищо не се беше променило и на следващата сутрин поизтрезнелият крал и фаворитът му ни повикаха в същата зала, за да ни опишат суровата действителност, пред която се бяха изправили. Срещата беше открита от все още зачервения от погълнатото снощи вино Едуард. Кралят си беше все същият, но не и Гавестън — красивото лице на фаворита беше бледо и изпито, по гладката му кожа се бяха появили бръчици, а в някога тъмната му коса се забелязваха сребърни нишки. Гавестън беше отслабнал и изглеждаше завладян от тревога. Все не можеше да си намери място и току потриваше корема си, сякаш беше пълен с горчива жлъчка. Нямаше я вече някогашната му арогантност, а двамата аквили, застанали зад стола му, бяха като живо отражение на безпокойството му.

Всъщност смъртната им присъда вече беше издадена. Великите графове нямаха намерение да търпят съпротива. Гавестън трябваше да се предаде, да се изправи пред съда им и да бъде екзекутиран. Времето за преговори беше изтекло. Графовете събираха войските си отново и блокираха пристанищата, за да попречат на фаворита да се измъкне по море. От Франция не чакахме никаква помощ — тази врата беше затворена. На войници от графството също не можеше да се разчита. Шерифите и управителите на имения не бяха сигурни какъв ще бъде изходът от кризата и ни бяха обърнали гръб. Призивите, които изпращаше кралят, оставаха без отговор, а отговорниците по мобилизацията не можеха да съберат нито войници, нито продоволствия за войската. Едуард беше събрал същите съветници, с които беше разговарял и в деня на убийството на Лейгрейв. И така кралят смотолеви нещо за някакъв предател, който шотландците били внедрили в Тайнмаут, след което каза, че бил невероятно щастлив да се събере с кралицата си, за чиято безопасност така ревностно се бил молил и трудил. По време на несвързаната му реч настроението на Гавестън видимо се промени, разкривайки буйния гасконски нрав на фаворита — мускулчетата по лицето му затрепериха от гняв, той хапеше устни, а пръстите му току посягаха към дръжката на камата му. Изабела от своя страна остана напълно спокойна. Всъщност кралицата изглеждаше така, сякаш се връща от най-обикновена обиколка из кралството си, протекла сред царски разкош.

Най-после Едуард стигна до поантата на речта си — в рамките на следващите двайсет и четири часа Гавестън трябваше да замине за замъка Скарбъро. За миг кралят замълча, а после попита кой ще придружи фаворита. Тишината, която последва, беше красноречива. Causa finita — каузата беше загубена. Гавестън също!